Песента на Калипсо
Още си мисля за теб. Не ме боли, че си тръгна. Боли ме
за лъжите, които изрече. Можеше да ми кажеш, че си нещастен и искаш да се
прибереш у дома. Нямаше да те спра. Знам какво е да копнееш по изгубеното
щастие. Не съм чудовище, независимо, че всички ме смятат за такова. Аз съм
просто една самотна душа. Мислех, че си го разбрал. Излъгах се.
Спомням си деня, в който те видях да се носиш по
вълните. Гневът на боговете се беше стоварил върху теб. Дожаля ми. Затова те
спасих. Напомни ми за собственото ми падение. Изглеждаше толкова измъчен и
изтерзан. Усетих те толкова близък. Ти не се отдръпна, не ми се противи – нито когато
се грижех за раните ти, нито когато споделих постелята си с теб. Обикнах те като
брат, съпруг и баща на детето ми.
Помниш ли колко щастливи бяхме през онези седем
години? Живеехме честити на своя остров, заобиколени от изобилие, музика и
смях. От дете не бях изпитвала подобна радост. Но явно животът с мен те отегчи.
Оплака се на боговете, наклевети ме, че съм те била държала против волята ти; че
съм те омаяла с песните си; че съм те използвала за собствените си удоволствия.
Та аз те спасих от сигурна гибел! Лекувах те, храних те, поях те, отдадох ти се,
предложих ти вечен живот в охолство! А накрая онези, които ме прокудиха от
върховете на Олимп, защото се застъпих за родния си баща, дойдоха да ме
порицават, че съм нямала право да преча на пътя ти. Те ме заточиха тук – да си
кукувам сама до края на вечността сред робини, които ме мразят, защото съм
единствената причина за тяхното съществуване. Кому е нужна такава вечност?
Но стига! Как лесно се подлъгва туптящото сърце. Не мога
да те обвинявам, че сама повярвах в бляновете си. Не ти се сърдя, не се гневя.
Нито тогава, нито сега. Помниш как аз ти помогнах да построиш спасителния сал,
който те отведе обратно там при нея, царицата на твоето царство. Не може да си
забравил, че се молих на боговете за попътен вятър и спокойно море. Та аз ти
дадох най-скъпото си! Родният ни син, заченат и роден от любов. Поне от моята любов.
Не минава и час, в който да не мисля за вас. Всеки ден се взирам в хоризонта и
чакам да се завърнете при мен. Знам, че няма да ви видя повече през земния ви
път. Но предпочитам да живея с тая химера. Обичам ви и не ви вина, че ме оставихте.
За мен няма живот извън тоя остров. А вашата гореща кръв не може да търпи безвремието
тук. Единствено се страхувам, че сте ме изтрили от спомените си. Затова не минава
ден, без да ви изпратя моята песен. Запечатвам я в раковините със седефени
сърца, които хвърлям по вълните с надеждата да достигнат бреговете, по които стъпвате.
Моля се горещо на боговете да не подминавате даровете ми. В тях е скрита цялата
ми любов. Простете ми, ако ви дотяга от нея, но ако не я излея, ще ме задуши. А
да прекараш вечността неспособен да дишаш е прекалено жестоко наказание, дори и
за една безпътна нимфа.
автор Гергана Павлова
Коментари
Публикуване на коментар