Затворени прозорци

 

Въздухът в стаята беше гъст и тежък. Сладко-киселият му вкус гъделичкаше небцето и падаше тежко върху сърцето. Йов седеше в продъненото си кресло и чакаше смъртта. За да уплътни времето си, докато последната дойдеше, се наливаше с абсент. Представяше си, че е отрова. Изпитваше истинско блаженство от усещането на унес, което алкохолът му носеше. Крайниците му бавно изтръпваха, тялото му се отпускаше, духът му политаше. Усещаше как напуска нефелната си плът, преминава през стените на тая съборетина, някога дом, и отлита към чисто нов свят, където болка и разочарование не съществуват. Това, ако не е щастие! Разбира се, в даден момент отново отваряше очи. Слепоочията му пулсираха, гадеше му се, виеше му се свят и отвсякъде беше обграден от мръсни стени, в чиито ъгли висяха паяжини. Случваше се и някоя хлебарка да пребяга по тях. Но това, което го отвращаваше, бяха стоножките. Същински изчадия адови. Пъплещи с безбройните си крачета, виещи змиеподобното си тяло. Отвратително, просто отвратително! Кой дявол ги беше създал? Видеше ли някоя от тия твари, Йов грабваше оръфаната Библия от масата и я стоварваше върху малката гадина.

– Умри! Умри, сатана! – крещеше той, докато я убиваше. Щом се увереше, че жизнените ѝ сокове са изтекли, се дотътряше обратно до креслото си и връщаше Библията на мястото ѝ.

С изключение на стоножките, насекомите не му пречеха. Напомняха му за хората (в по-добрата им светлина) и не искаше да ги убива. Понякога се сблъскваше с муха или комар, но това беше рядкост. От години не отваряше прозорците си. Все пак се случваше някоя от тях да си намери място в обителта му. Оставяше я да си пукне от самота. Нищо не можеше да направи за нея. Кръвта му отдавна не ставаше за пиене, а жуженето не го интересуваше. Наскоро се беше промъкнала една пчела. Дожаля му за нея. Нали все пак пчелите носеха живота. Прииска му се да ѝ помогне. Посегна към дръжката на прозореца, но ръката му се скова. Не му достигна волята да го отвори. Няколко дни насекомото се би упорито със замъгленото стъкло, докато не се оплете в една паяжина и всичко приключи.

Йов беше мъртъв за света. Ако питате някой случаен минувач, дали в тая къща живее някой, същият ще поклати тъжно глава и ще изрази съжалението си как такива красиви здания биват оставяни на произвола на времето, без да има кой да се погрижи за тях.

– Идиоти! – това бе единствената дума, която саможивият старец изсъскваше на света отвън. Затова пък го правеше всеки ден, поне по веднъж, независимо дали в този момент минаваше някой отпред или не. В празнични дни си позволяваше и да попсува.

За седемдесет и осемте си години на тая земя, той беше научил всичко, което можеше човек да научи. Беше обичал и мразил, бе обичан, презиран и безразличен, беше убивал и спасявал, беше гонил идеали и ги беше гледал как умират, беше погребвал близки и непознати, беше лъгал и бе лъган, беше предавал и бе предаван, беше награждаван и наказван, знаеше точно колко му трябва да човек, за да ти забие нож в гърба и колко, за да ти пререже гърлото, беше изпитвал радости и тъги, беше плакал и бе разплаквал, бе вярвал и се бе обезверявал, познаваше смелостта, страха и апатията. Общо-взето, бе живял така че накрая да му остане само разочарованието. Затова от петнадесет години се беше затворил в своя своеобразен мавзолей – една от онези красиви сгради, сторени в началото на миналия век, като беше оставил хората отвън да гледат как тя се руши пред очите им. Злорадство го изпълваше всеки път, като се сетеше как на никой не му пукаше за това. И ето го, един съсухрен старец, изживяващ последните си мигове, затворен в мръсна, порутена сграда, без никой да знае, че все още някой диша вътре.    

Отнякъде се беше вмъкнала смрадливка.

Йов се затътри бавно към мазето. Абсентът му беше свършил.

Преди петнадесет години, когато взе решението да се изолира от света, беше напълнил цялата къща с всевъзможни провизии – консервни кутии, сухари, чай, алкохол, батерии, кибрит, свещи, бутилки с газ и вестници, много вестници. Всички стаи бяха претъпкани с ежедневници, крещящи вече забравени сензации, с брошури на отдавна разграбени стоки, с флаери, предлагащи никому ненужни услуги и некролози. През последните си дни, преди да се затвори завинаги, обикаляше града нощем. Беше развил непоносимост към суетата на деня. Една нощ му щукна да прибере мъртъвците от улиците. Не им ли стигаше, че бяха живели насред тая помийна яма, ами трябваше да им се навира в очите и след смъртта. Така започна да сваля некролози от спирки, стълбове, табла за обявления, входове на блоковете и дървета. Реши да се затвори с всички тях и заедно да чакат неговия ред. Вестниците бяха, за да му напомнят колко противен е светът навън.

В къщата нямаше ток. Отдавна не му трябваше. Познаваше всяко кътче от нея. Дори и свещите не му бяха потребни. Придържайки се за стената, слезе по седемте стъпала долу в мазето и взе най-близката попаднала му бутилка. Горе видя, че е пелин. Хубаво! Щом горчи, значи е хубаво.

Йов се огледа за прояденото си от молците одеяло. Есента беше към своя край и нощите ставаха студени, но още не му се щеше да пали печката. Не беше очаквал, че ще живее толкова дълго и запасите му бяха на привършване. А все пак му се искаше да устиска до пролетта. Както и да е! Отвори бутилката и си наля една чаша. Изпи я на един дъх. Наля си втора, отпи една глътка, облегна се назад и си представи как умира. Усмихна се и полетя. Една хлебарка се плъзна по масата, прегази през оръфаната Библия, покатери се по гърлото на бутилка и падна вътре.

Сутрешните лъчи си пробиха път през десетилетната мръсотия, наслоена по стъклата и стрелнаха стареца в очите. Слепоочията му запулсираха. В първите мигове не знаеше къде се намира, но бързо се опомни. Устата му беше пресъхнала. Разтърка очи и пред погледа му попадна бутилката пелин. През мътното стъкло видя как вътре се носеше удавената хлебарка. Дожаля му за гадината. Внимателно отсипа от течността, за да я извади. После я хвърли на пода. Отнякъде се появи армия мравки и понесе безжизненото ѝ тяло.

Явно още не е чак толкова студено, помисли си Йов, докато гледаше това шествие. Хубаво! Нека има слънце, нека бъде топло, че иначе няма живот. Мърморейки си това, старият човек стана, спусна завесите на прозорците и потъна в мрака.

 

                                                                     автор Гергана Павлова