Шумът на нощта

На излизане от операта Антон се почувства наистина щастлив. Досега не беше чувал звуците толкова ясни и чисти. Атмосферата вътре го бе опиянила и сега имаше усещането, че лети. Навън свежият нощен въздух го обгърна и се вля в него. Изпълни го усещане за свобода. Стъпките му отекваха по павирания площад и се сливаха с простора. Никога преди не беше изпитвал подобно нещо. Огледа се около себе си и се усмихна на света.

Нощта се очертаваше да бъде спокойна. Небето беше ясно и звездите проблясваха насред приглушените градски светлини. Луната беше пълна и жълта. Напомняше му за лампата, окачена някога в детската му стая. И тя имаше подобна мека светлина, която прогонваше всички страхове, спотайващи се в мрака.

Въпреки хубавото време, не се срещаха много хора навън. Тук-таме някой закъснял минувач припряно пресичаше площада, бързайки да се скрие на сигурно място. Като че имаше такова!

Антон се радваше, че е жив. Беше му леко на душата. Що за нелепо усещане и то точно сега? Някъде в далечината зави сирена. Няма значение, животът си остава красив, помисли си мъжът. Поспря се пред градския фонтан и се изненада, че от него струеше вода. Навремето струйките бяха оцветени в най-различни цветове от малки прожектори. Сега водата просто отразяваше приглушената светлина на града. Антон беше прекарал целия си живот в този град. Познаваше всяка улица, магазин и заведение, беше виждал тоя фонтан стотици пъти, но никога и по този начин. Като че досега бе живял без сетива. Ама че глупаво съществуване бе водил! Преди би се ядосал на подобни мисли, но сега можеше само да се разсмее от сърце. Нали вече нищо нямаше значение!

Седна на една пейка и запали цигара. Заслуша се в шума на нощта. Сирената вече беше заглъхнала. По улиците само от време на време профучаваше по някоя кола. Окъснелите минувачи продължаваха да трополят припряно по паветата. А фонтанът се опитваше да заглуши всичко със своя ромон. Какво повече би могъл да иска човек от тази идилия?

Мъжът се сепна. Телефонът звънеше. Не беше разбрал кога пак му бе пуснал звука. Явно по инерция го беше натиснал. Погледна екрана. Поколеба се дали да се обади или да го остави неприето. Досещаше се защо го търсят. В крайна сметка, натисна зелената слушалка.

– Майор Атанасов – чу резкия глас отсреща, – налага  се преждевременно да прекъснем отпуска Ви. Утре, в 6,00 часа сутринта се явете в Централата. Там ще получите нареждания. Желая Ви лека вечер и до утре!

– Разбрано, командире. Лека вечер и на Вас.

До 6,00 ч. имаше още около седем часа. Антон запали нова цигара и отново впери поглед в падащите води на фонтана. От някъде долетя весел смях. Животът продължаваше да бъде красив.

                                                                          автор Гергана Павлова