Сая и спуканото огледало

         Минаваше пладне и слънцето жарко припичаше. Въздухът в стаята беше задушен и те налягаше усещането, че вдишваш разтопено олово. Плътно затворените прозорци нямаха пердета и нищо не спираше набезите на изгарящите слънчеви лъчи. Сая лежеше неподвижно в леглото си, с опънати крайници, и се взираше с празен поглед в пукнатината на тавана. Това лято леля Ирма се канеше да пребоядиса всички стаи в къщата, но все не ѝ стигаше желанието да го направи. Целият двор беше обрасъл с бурен и изгорели треви, но тя предпочиташе да се спотайва в прохладния сумрак на приземния етаж.

Аз стоях срещу Сая и я гледах как диша и издиша – бавно, равномерно, с ритмични хрипове. Гледах я и броях минутите живот, които ѝ оставаха. Не я съжалявайте, то не беше забележителен живот. По-скоро наподобяваше на малка перушинка, изхвръкнала незабелязано от юргана, докато го тупате. Да, тя беше дребна, тиха и почти прозрачна. През малкото си години на тази земя беше стъпвала все на пръсти, за да не обезпокоява никого – най-вече леля Ирма. Почти не говореше освен ако не беше наистина наложително, и никога, при никакви обстоятелства, не изразяваше мнение. Ще ми се да кажа, че я харесвах, но как е възможно някой толкова безличен да породи каквито и да е емоции у другиго?

Сая се изправи рязко. Седна насреща ми и се взря в мен. Не, взря се в дванадесетте парчета, отразяващи нейния лик. Дванадесет разкривени, налудничави късчета от нея, които колкото и уродливо да изглеждаха, притежаваха нещо, което тя никога нямаше да има – характер. Всяко късче беше запомнящо се и интересно, дори хипнотизиращо. Гледайки тази изкривена илюзия на самата себе си, на нея ѝ се искаше поне малко да прилича на образа отсреща. Или това аз четях в големите ѝ меланхолични очи.

Хриповете се усилваха. Времето беше дошло! Протегнах се – нямаше да я боли излишно. Всичко при мен е чисто и подредено. Не харесвам шума, драмите и кръвта. Като се замисля, последната ме отвращава. Тези гнусни човешки твари – под крехката си обвивка крият помия от карантии, потънали в противна лепкава течност. Толкова мръсно, толкова отблъскващо! Нищо чудно, че умират така лесно. Подобни низши създания не заслужават моята деликатност. Но аз съм си такава, обичам чистата, елегантна смърт. Тази, която настъпва в съня или пък след отравяне (не всички отрови обаче са тъй благодатни), или, да, дори след болест. Други не са като мен – те обичат насилието над тялото, кръвта и търсят сензацията на ужаса. Не и аз, не, винаги съм се старала да оставям колкото се може по-малко следи след себе си, сякаш никога не съм била тук. Ето, дори с такова безлично създание, което не би липсвало на никого (че кой би забелязал, че я няма?), щях да остана вярна на своя стил.

Хриповете се усилват, да, моментът настъпи, помислих си аз. Протегнах се още повече, за да изтръгна душата ѝ от крехкото ѝ телце и ...

Тряс!

Очите ми се напълниха с кръв! Парченца плът заседнаха по зъбите ми! Как се случи това? От къде дойде този удар, тази сила? Малкото изчадие, то е виновно за всичко! Последният му дъх трябваше да е още преди дванадесет години, но тогава нещо се обърка... Не, не трябваше да се съпротивлява. Безхарактерните създания не се съпротивляват, това всеки го знае. Не, те те следват покорно, със затворени очи. Как, как се случи това и то за втори път? Тогава, преди толкова години, още не беше проходило, аз пак се протегнах да взема своето, полагащото ми се (!), а то...метна с дървеното си кубче по мен и красивият ми облик се спука на дванадесет уродливи къса. Обрече ме да я гледам как вегетира през живота! И сега, когато след толкова време предвкусвах свободата си, когато най-после щеше да бъде моя, тя...го направи отново. Исках само душата ѝ! Тя ми се полагаше!

                                                     * * *  

В първия момент не усетих нищо. После лека топлина се разля нагоре по ръката ми, а след това усетих щипещ сърбеж и ужасна болка. Ах, болката! Кръвта ми капеше по килима. Като погледнах ръката си видях, че в раната има парченца стъкло. Но огледалото беше цяло! Беше се спукало на десетки малки парченца, може би на сто, беше омазано с кръвта ми, но беше цяло.

О, Господи! Леля ще побеснее! Какво ще ѝ кажа? Та аз дори не знам защо го направих. Сякаш получих тик; все едно ръката ми не беше моя; все едно някой друг спука огледалото.                                                                       

                                                                            автор Гергана Павлова