Когато виното свърши

       Симона усети тежестта на главата си и лекотата на душата си. Това я изпълни с блаженство. Затвори очи и от мъглявината на съзнанието ѝ изплува неговият образ. Почувства как ръцете му обгръщат тялото ѝ. Усети топлия му дъх върху кожата си. Сладостно щастие се разля в жилите ѝ. Чуваше гласа му, не знаеше какво точно ѝ говори, но това нямаше никакво значение. Протегна ръка към чашата, която беше оставила на нощното шкафче, но изгубила представа за пространството, я бутна и същата се разби на пода. 

"По дяволите", измърмори Симона. Това беше последната чаша от сервиза. Всичките ги изпочупи. А толкова ги харесваше! Бяха ги купили заедно с него. Вече ги нямаше –  нито чашите, нито него. Опита се да стане от леглото, но вместо на шкафчето, ръката ѝ отново се плъзна и се опря на пода. Усети остра болка. Беше се порязала на счупените стъкла. Разплака се. 

Отне ѝ известно време да се осъзнае, а болката ѝ помогна да поизтрезнее. Отиде в банята, извади стъклото, проми раната и я превърза (колкото можа). Върна се в спалнята и видя празната бутилка от виното.

"По дяволите!" Хвана я яд на самата нея. Беше 12,30 ч. вечерта. Взе телефона и набра последния номер, с който беше говорила. 

 – Ало, Сара, имаш ли вино? 

–  Какво? Мона, знаеш ли колко е часът? 

–  Да. Имаш ли вино у вас? 

– Да. Защо?

– Червено?

– Не, бяло. Защо?

– Защото изпих бутилката за приноса на Давид.

– Ще донеса бялото. Не вярвам да е проблем... Мона, добре ли си?

– Не. Но това не е важно. Важното е, че изпих виното и утре, в 8,00 ч. сутринта, всички ще разберат каква алкохолизирана глупачка съм. Майка му няма да пропусне да го изтъкне на всеки един поотделно. 

– Мона, не си глупачка. Лягай си. Утре рано сутринта ще дойда да те взема с колата и ще минем през някой денонощен. Все ще има някой, който да ни е по път. А за всеки случай ще нося и бялото... Мона, там ли си? 

– Да. Помниш ли като бяхме в университета и първото момче, в което се влюбих ме заряза. Беше преди дванадесет години. Тогава за първи път се напих от мъка. Пак беше 12,30 часа и аз пак ти звъннах и те питах дали имаш вино у вас?

– Да, помня. Тогава взех бутилката и дойдох с едно такси до вас. Мона, искаш ли и сега да дойда? 

– Не. Просто се сетих за тази история. Знаеш ли, Сара, ти си моят човек.

–  Човекът, на когото звъниш, когато виното свърши. 

– Човекът, който знам, че ще е до мен, когато виното свърши. 

– Лягай си, Мона. Утре към 6,00 ч. ще съм пред вас.

– Лека нощ, Сара. Ще се видим след малко.

– Лека нощ, Мона. До след малко.   

Мона затвори телефона и се сви под одеялото. Толкова е хубаво да имаш някой, на когото можеш да се обадиш, когато виното свърши. 

                                                                                     автор: Гергана Павлова