Дълбокото синьо

       Вятърът шумеше в листата на маслиновите дръвчета като че ли нашепваше тайна. Вера усещаше горещия въздух върху кожата си. Дори и най-малкото движение я караше да се поти. Наближаваше обяд и бялото слънце гореше всичко, до което лъчите му се докоснеха. Две капчици пот се стекоха по слепоочията ѝ, докато прихлупваше шапката по-плътно към лицето си с надеждата да се предпази повече. Трябваше да побърза да се прибере във вилата, преди да е станало още по-горещо.

Вече от две седмици беше на острова и кожата ѝ беше придобила меден загар, а косата ѝ бе станала с цвета на кехлибар. Това подчертаваше още повече топлината на лешниковите ѝ очи. Никога не се бе чувствала по-красива, нито по-щастлива. Времето тук беше спряло най-вероятно в оня момент, когато от мрака и хаоса на вечността е бил сътворен светът. След това, по някаква причина, боговете забравили за това късче земя и то замръзнало в пространството, неподвластно на стихиите. За това говореше цялата атмосфера на острова, която обгръщаше всеки свой обитател в облак от спокойствие и блаженство. Вера беше благодарна, че е попаднала тук.

Слънцето ставаше все по-силно. Младата жена вече се задъхваше, а струйки пот се стичаха по цялото ѝ тяло. Реши да се скрие за малко в сумрака на някое магазинче, за да си поеме дъх. Тъкмо отваряше вратата на едно такова, когато на прага му се блъсна в нещо с приблизително нейните размери. Очите ѝ още бяха заслепени от ярката светлина навън и затова не повярва на стоящите срещу нея огнени пламъци. Примига два пъти и видя, че срещу нея стои жена с огненочервена коса и маслиненозелени очи. Тя познаваше тази жена, но не смяташе, че жената ще се сети коя е.

– Извинете – смотолеви Вера и се отдръпна от пътя на червенокосата.

– Вие сте Вера, нали? – Чу да казва жената.

За миг се поколеба, преди да ѝ кимне в отговор. Двете жени се гледаха с някаква неопределена тъга в очите, без да знаят какво трябва да си кажат.

– Хубав ден – продума червенокосата и излезе от магазина.

Сърцето на Вера заби по-силно. Далечен спомен изплува в съзнанието ѝ, но беше толкова мъгляв, че веднага потъна отново. От мястото е, помисли си Вера и бързо мина през още незатворилата се врата.

Веднага щом се прибра във вилата си взе студен душ. Излезе мокра от банята, водата се стичаше на вадички от нея и мокреше пода. Още от малка имаше този навик, който влудяваше както майка ѝ, така и мъжете, с които по-късно беше живяла. Само това не успяха да изкоренят от нея. А толкова ги беше слушала всичките, за какво ли не – за училище, за приятели, за работа. Всеки знаеше по-добре какво е правилното за нея. И тя им вярваше. Нито за миг не беше подлагала на съмнение решенията, които взимаха за нейния живот. Отначало беше безрезервното покорство към майка ѝ, която държеше целия ѝ свят под контрол, докато не се омъжи за втори път, когато Вера беше първа година в университета. След това се отдаде изцяло на новия си съпруг. Дъщеря ѝ вече беше голяма и трябваше да може да се оправя сама. Тогава Вера се почувства изоставена за първи път в живота си (всъщност първият беше, когато баща ѝ ги бе  напуснал, но тогава беше бебе и нямаше никакъв спомен, затова не го броеше). Най я нарани това, че жената, която следеше всяка нейна крачка, сега ѝ звънеше само по празници и никога не я канеше в дома си.

След това дойде Жан. Срещна го втория семестър в университета. Той беше французин, студент на разменни начала. Но по-правилно е да се каже, че беше вечният студент. Тя беше на деветнадесет, той на двадесет и шест. Взе я да живее при него на втората вечер от познанството им. Започна да я моделира по свой вкус. Държеше всяка сутрин да му приготвя кафе и пържени филии, точно по начина, по който майка му ги приготвяла. Тя много се стараеше, но той все не ги харесваше и накрая си замина за Франция, като остави на наемодателката им да ѝ съобщи, че отсега тя трябва да плаща целия наем, ако иска да остане в апартамента. Вечерта Вера плака.

Три дни по-късно срещна Симеон и се премести при него още същата вечер. Историята се повтори, само че тук проблем не бяха пържените филии, а гладенето на ризите. Колкото и да се стараеше, все правеше гънки, където не трябваше да има. Една сутрин, когато отвори гардероба видя, че ризите вече ги нямаше, а на нощното шкафче имаше бележка. Отново се разплака.

После намери Петър. С него живя седем години. Все се надяваше, че ще ѝ предложи брак или че ще поиска да си направят дете, но това не се случи. Една вечер ѝ каза, че от фирмата му го местят в Брюксел и било най-добре всеки да продължи по пътя си. И без това тяхната връзка била без бъдеще. Вера вече се беше научила да не плаче.

Последният беше Михаил. Бяха сгодени две години и половина, когато го хвана в леглото им с друга жена. В първия момент си помисли дали не е по-добре да си представи, че нищо не е видяла. Но той пръв подхвана, че съжалявал, че така научавала, но той обичал тази жена и искал да създаде семейство с нея. Около половин година по-късно разбра, че се е оженил, но за друга. Прииска ѝ се да се разплаче, но не можа. Психоаналитикът, при когото ходеше, ѝ препоръча да смени обстановката и да попътува. Поне за един месец. Хубавото е, че можеше да си го позволи.  Все пак, благодарение на майка си, Жан, Симеон и Петър, беше завършила престижен университет с отличие и  сега заемаше ръководна длъжност в международна компания за експортно застраховане. Амбициите за успех и просперитет на всички тях се бяха съчетали с желанието ѝ да бъде достатъчно добра в техните очи.

Затова сега Вера се намираше на този китен остров и бавно отпиваше от чашата ледена лимонада, докато се взираше през процепа на плътните щори към водите на турскосиньото море, необятно също като хоризонта над него. Босите ѝ крака усещаха хладния под. Въздухът в стаята беше лек и свеж. Чувстваше се спокойна. В небето нямаше никакви облачета. Изведнъж се сети за червенокосата. Реши, че трябва да я намери. Все пак островът не беше голям. Щеше да пита икономката на вилата, дали знае къде има новонастанени. Тези неща се следяха от хората тук. Но първо ще поспи, още е много горещо да се излиза навън.

Вечерта реши да вечеря навън. Беше си харесала едно малко ресторантче с прекрасна тераса. Ходеше там почти всеки ден. Не си спомняше нищо, което да ѝ е носило по- голямо удоволствие от това да си седи там, с чаша изстудено вино в ръка и да съзерцава морето. Беше хипнотизирана от него. През годините беше ходила на много курорти, но такова синьо никъде не беше виждала. Приличаше на огромен сапфир, чийто блясък те подмамваше да го докоснеш, а докоснеш ли го, то ще те погълне целия. Ще се слееш с него и от теб – от болките и радостите, от успехите и провалите няма да остане нищо. Ти ще си част от дълбините, ще се превърнеш в една от тайните на това дълбоко синьо.   

Сервитьорът я изкара от унеса, в който беше изпаднала. Това я накара да се огледа около себе си и видя, че на съседната маса, падаща се по диагонал на нейната, седеше червенокосата. Тя беше вперила погледа си в нея, бог знае откога. Вера потръпна. Жената отсреща беше много красива. Приличаше на мраморна скулптура на някоя богиня или нимфа, с каквито беше осеян целият остров. Е, нали искаше да я намери – ето я. Вера се усмихна и направи знак на келнера. Помоли го да покани жената от отсрещната маса на нейната. След минута поканата беше предадена и тя видя как грациозната фигура се отправи към нея.

 – Добър вечер – поздрави червенокосата. – Благодаря за поканата, не съм свикнала да се храня сама.

 – И аз не съм свикнала да бъда сама. – Усмихна се Вера.

До края на вечерята двете жени говориха за пътя, за атмосферата на острова, за времето, хората, храната и виното. Чак, когато им донесоха кафето, Вера подхвана темата, която наистина ги засягаше.

– Съжалявам, че така се получи.

Червенокосата я погледна озадачено.

– Какво искаш да кажеш?

– Ами, предполагам знаеш, той се ожени.

Червенокосата сбърчи вежди.

– Да, знам. За братовчедка ми.

Вера се изсмя. Червенокосата я погледна учудено, но след миг и тя избухна в смях. От останалите маси се обърнаха към тях и видяха две млади, красиви, здрави момичета, които като че да имаха всичко и се радваха на живота. Ех, да бяхме повече като тях, мислеха си те. 

                                                                       автор Гергана Павлова