Ая

 

Слънчевият диск грееше високо в небето и причиняваше остра болка всеки път щом се взреше в него. Днес Амон беше в апогея си – горд, бляскав и самотен. Облаците бяха отстъпили пред могъществото му. Тук-таме някой от тях преминаваше като лодка през хоризонта, без да се опитва да го засенчи.

 Ая вдигна още веднъж поглед нагоре и отново я проряза болката. Знаеше, че ще стане така; и сама не можеше да си отговори защо упорства в глупостта си. Днес щеше да дойде Станислав. Може би затова ѝ беше толкова неспокойно от сутринта. Беше ѝ обещал, че тоя път ще я вземе със себе си. Затова снощи стегна багажа си. Той трябваше да се прибере от Египет преди месец, но от университета удължили визата му и не е можел да откаже да остане. Сега обаче беше тук. И всеки момент можеше да влезе през портала. Ето, чува се кола. Сърцето ѝ заби лудо. Вече го виждаше как слиза от таксито, влиза през отворената входна врата и тръгва по алеята. Русата му коса блестеше още по-ослепително под това слънце. Вървеше право към нея. Беше я видял и ѝ се усмихна. Скоро…

– Здравей, Ая! – Гласът му кънтеше. Искаше ѝ се да се хвърли на врата му, но изведнъж сърцето ѝ се сви. Усещаше, че нещо не е както трябва. Амон, тоя предател, се бе скрил зад пелена от мъгляви облаци. Как? Кога? Че тя следеше всяко негово движение от сутринта. Защо?

 – Ая, искаш ли да влезем вътре? – Едва чу гласа му тя. Сякаш ги деляха планини, а той стоеше точно пред нея. Усети объркване. Очите ѝ се навлажниха. Болката ѝ бе толкова силна, че не се побираше в кожата ѝ. Не можеше да се контролира и сълзи започнаха да се стичат навсякъде. Чуваше ги как се удрят в листата на дърветата; усещаше как се плискат в паважа под краката ѝ; виждаше как под напора им се огъват цветовете на розите. Налегна я умора и безсилие. От плач вече цялата бе мокра. Косата ѝ, новата ѝ рокля, дори хубавите ѝ обувки – всичко бе подгизнало. Амон е виновен! Той я излъга. Подигра се с нея. Тялото ѝ започна да се тресе от студ. Сълзите ѝ продължаваха да капят навън, тя ги виждаше през прозорците. Изливаха се и помитаха всичко. Давеха живота. Отново я обзе страх, какво щеше да остане след тоя потоп. Дали Станислав нямаше пак да се удави? Много бе невнимателен. Все имаше навика да се дави. Също както, когато двамата отидоха на морето онова лято, когато спечели стипендията от университета, а есента щяха да заминават за Египет. Той реши да плува до някакъв остров и се удави по пътя. Дано и сега не станеше така. Сърцето ѝ отново се сви.

– Докторе, да ѝ дадем ли успокоителното? – Попита старшата сестра.

– Не – отговори д-р Станиславов, докато сваляше мокрото си сако. – Взех изследванията ѝ от кардиолога. Сърцето ѝ е отслабнало и трябва да ѝ сменим лечението.

След половин час Ая имаше назначено ново лечение, а вън Амон се зъбеше нагло над измамения свят. 

                                                                  автор Гергана Павлова