Светът от вчера

 

Понякога се чудя какво се случи със Света от вчера? А в нощ като тази, просто е невъзможно да не мисля за него. Вече от половин час няма ток в квартала. Поне в частта, където живея аз. На отсрещната улица има, тъй като се води друг район. Това е хубаво, защото, докато се тъпча със сладоледа от камерата, има в какво да се взирам. Не че съм воайор или нещо такова. Не, просто обичам да гледам хората отдалече. Представям си какъв е животът им, за какво мечтаят и прочее. Според майка ми не съм с всичкия си. Ама в днешно време кой е?

Без значение! Нощта е прекрасна. Само да имахме и ток и щеше да е ненадмината. Но каквото дал Бог, както казваше баба. На мен пак не ми е зле. Седя си на терасата в топлината на мрака и си мисля за него. Спомням си първия път, когато го видях. Беше преди около месец, в метрото. Хвана ми окото още щом стъпи на перона. Носеше дънки и някаква тъпа тениска, къдравата му коса беше разрошена от вятъра навън. В ръката си държеше „Светът от вчера“ на Стефан Цвайг. Всъщност, първо забелязах книгата. Изглеждаше нова, но според мен си беше негова. Имам предвид, че не я беше купил за подарък или нещо такова. Защото, ако беше така, имаше раница, в която да я набута. И така, погледът ми първо се спря върху размислите и страстите на Цвайг. След това се плъзна по дънките, бежовата тениска и рошавата коса.

Дойде метрото и всички се натоварихме. С него се оказахме притиснати един срещу друг. Тогава осъзнах колко е висок. Докато го гледах изотдолу, в крайчеца на устата му се прокрадна усмивка. Видях я в очите му. Кафяви и топли, в които играеше едно дяволито пламъче. От раз ми се подкосиха краката. Добре че тълпата ме беше подпряла от всички страни.

Слязохме на една и съща спирка и продължихме в една и съща посока. А именно, кварталният плод и зеленчук. Хубавият мъж ме видя как се боря да измъкна връзка кален спанак от кашон. Не, това не е шега. Не знам защо, но спанакът на тия хора винаги е кален, а връзките са набутани на гъсто в един кашон, удобно разположен на земята, точно до входната врата. Всеки би се сетил що за поза бях заела, докато той преминаваше покрай мен. Приличах на пълна идиотка! Усетих как лицето ми се зачерви, а сърцето ми щеше да изскочи. В такъв вид, награбила връзка спанак, лук и три лимона, застанах пред касата. Естествено, разпилях всичко. Колко ли глупава съм му изглеждала? Както и да е, явно се смили над мен и се наведе да събере търкалящите се лимони. Идеше ми да потъна в земята от срам, а касиерката беше раздразнена до ента степен. В най-натовареното време да ѝ се падне такава непохватна гъска. Ако не беше той, едва ли щях да се оправя, защото при плащането обърнах портмонето си и разпилях всичките си стотинки (а бях натрупала доста!). И като за капак, телефонът ми се раззвъня, но тъй като обирах стотинките от пода, не можех да ровя в раницата, за да го извадя. А той дрънка цяла минута. Всички на опашката ме гледаха озлобено. С малкото си останало достойнство напуснах магазина. Тогава го чух.

– Извинете, госпожице! Забравихте си портмонето.

Разбира се!

– О, много Ви благодаря! Аз, не знам какво се случва с мен днес. Явно е от преумора – смотолевих аз.

Той стоеше срещу мен и ми се усмихваше. Аз се изчервих още повече, ако това беше възможно.

– А, и на мен непрекъснато ми се случват такива неща. По природа съм доста разсеян.

– Аз съм преуморена. – По-тъп отговор едва ли можех да дам.

След това той ми върна портмонето и пое по пътя си, пожелавайки ми лека вечер. Прииска ми се да се наритам. Била съм преуморена! Все едно, прибрах се вкъщи и се опитах да забравя всичко. Нали така правят хората, когато се сблъскат с неприятна ситуация?

– Венера! – Викът на майка ми ме върна обратно в действителността.

– Да, мамо! На терасата съм!  

– Обадих се на леля ти Дима, сещаш ли се?

– Да. – Нищо не ми говори това име.

– Тая събота ще ѝ идем на гости. Помниш ли, тя имаше син?

Усещам как вътрешностите ми се свиват.

– Много добро момче – лукаво ми се заумилква тя. За нея всяко лице от мъжки пол, което не е женено или в затвора, е добро момче. – Та, вика ме си да ви запознаем, пък вие, както си решите.

– В събота няма да мога. – Без да виждам лицето ѝ, знам, че е смръщила вежди.

– Ти как я мислиш тая работа? Я се виж на колко години стана!

– Извинявай, че живях повече, отколкото предполагаше...

– Венера, няма да ми говориш такива глупости!

– Майко, не приемай нещата толкова навътре. Вземи си сладолед, че аз преядох.

Полуразтопеният сладолед не я умилостиви. Беше включила направо на трета. Ох, не знам защо все ѝ отстъпвам. Поне да го оценяваше, ама къде ти!

– Добре, ще разместя програмата си, но по-рано от пет, няма да мога – предавам се отново.

– Да, да, и аз така ѝ казах. – Е тая жена ме застреля! С годините започва да си позволява все повече и повече. – Обясних ѝ, че си заето, работещо, сериозно момиче и нямаш време за губене.

Изведнъж ми се прииска да си тегля куршума.

Събота дойде. С нея и приготовлението за срещата в пет. Триста пъти се проклех, че се съгласих. Тия уговорки никога не водят до нищо добро. Както и да е, само да го преживея и си обещавам, че повече няма да се поддавам на провокациите ѝ. Откакто се премести да живее при мен, тая жена обсеби всичко, включително и свободното ми време. Все ще ми измисли някоя среща.

И така, ето ни пред вратата на леля ми Дима, дето не съм я виждала през живота си. Чувам как отвътре се вдигат поне пет резета. Защо дойдох?

Настаняват ни в гостната. Масата е отрупана със сладки, а от кафеварката се вдига пара. Май ме спечелиха за час. Всеки, който ме познава знае, че много обичам сладко.

– Ах, колко си слабичка! – Плесна с ръце лелчето. Ако нямаше масленки, щях да си тръгна веднага! – Ела, миличка, седни и си хапни нещо, че направо ще паднеш някъде!

– Димче, и аз все това ѝ повтарям, мила, ама мен кой да ме слуша. Подхванала е едни диети, не е за приказка!

Винаги, когато майка ми си намери съмишленик, обикновено е за моя сметка. И само да вметна, кой на диета се тъпче със сладолед по нощите?

– Ох, то и моят син ги прави едни режими…

Айде, намериха се.

Погледът ми се пуска по цялата маса. Май онова там са локумки. Много са далече да се пресягам, а тъкмо седнахме и не върви да ги поискам. Чакай да си взема от какаовите сладки. Какво е онова на шкафа пред телевизора? „Светът от вчера“! Едва не ми приседна. Я се стегни! Колко хора я имат тая книга.

– Искаш ли локумка, миличка? – Дима поднесе чинията пред мен. 

– С удоволствие – първите ми искрени думи, откакто прекрачих прага.

Веднага отхапвам от сладката и в същия момент в стаята влиза той. Устата му се разшири в усмивка, докато моята е слепена с локум. Сега вече ми приседна. Започвам да кашлям. Настана лека суматоха. Е, какво пък, щом се връзва на акъла на майка си да му урежда срещи с разни непознати, едва ли е от най-придирчивите. Може би двамата сме от едно и също ниво на странност? Времето ще покаже, а ако нищо не излезе, поне ще ни остане светът от вчера.

 

                                                                           автор Гергана Павлова