Безверници

                                снимка: Валентина Пенчовска 

 

– Ало, той наистина ли умря?

– Да, другарю…

Великият затръшна телефонната слушалка. Усети как кръвта му закипя от гняв, който започна да извира от порите му. Въздухът в стаята натежа. Той стана и отвори прозореца. Напластилата се ярост изхвърча навън като фурия, разстла се над нощта и похлупи заспалия град. Щом той страдаше, всички трябваше да страдат. От години не се бе чувствал така безсилен. Беше забравил, че има смърт, неподвластна на волята му.

Ами сега какво?, запита се Единственият. Изведнъж усети умората си. Затвори прозореца и се върна при бюрото. Отново набра номера. Не знаеше какво искаше да чуе – може би да получи някакъв завършек. В крайна сметка цялата тая борба през всички тези години не можеше да секне просто така.

Отсреща чу треперещия глас на жената:

– Да, другарю-генерал.

– Преди да умре, каза ли нещо?   

– Вече беше много болен…

– Не те питам това! Какво каза преди да умре?

– Беше уморен…

– Жено, не ми увъртай!

– Каза, че не стана нищо…

– Какво значи това?

– Не знам, другарю-генерал. Към края често бълнуваше.

– За какво?

– Ами за минали неща… Бъркаше се в годините, събитията, хората. Понякога си мислеше, че спори с бащи си. Обясняваше как няма Бог, а само чиста наука. Крещеше, че не иска да става свещеник, а да учи медицина… Такива неща.

– Какво още? Казвай всичко!

– Ами към самия край вече мина на другата крайност. Отричаше се от безверието си. Казваше, че без вяра хората са нищо; че са безпътни, безнадеждни, безогледни и такива неща.

– А за мен? Каза ли нещо за мен?

– Не, другарю-генерал, не Ви е споменавал.

Той млъкна. Буца заседна на гърлото му. Преди да издаде смущението си, затвори телефона. Прииска му се да пийне нещо. Наля си чаша коняк от гарафата в барчето. Докато отпиваше, в ушите му закънтяха отдавна забравени върволици от думи, ехо от друг живот. Затвори очи и се видя като малко момче. Беше зима, навън вееше безмилостна виелица, но вътре в храма беше топло. Той и още десет момчета от онова забутано село, изпепелено по-късно в огъня на Революцията, пееха химни във възхвала на Бога. Залютя му на очите и нещо опари страните му.

– Не стана – промърмори на себе си. – Без Бога нищо не излезе…

Горчивината от гърлото му се плисна по цялото тяло. В миг осъзна, че под това беззвездно небе се беше сврял цял един оскотял народ, изгубил представа за добро и зло, за морал и справедливост. А той беше неговият предводител! И на къде ги водеше? Към бездна от тъма и невежество, където няма значение дали си убиец или насилник, стига да вярваш на Властта. Но как да вярваш, когато не знаеш какво значи това? И нима може да се очаква, че ще настъпи Светло бъдеще за души, потънали в мрак? Как се гради нов свят с хора, изгубили себе си? Толкова много въпроси, а никакви отговори. И оня взе, че умря! Единственият човек, който можеше да го разбере беше приключил земния си път. Връщане назад нямаше. Не можеше да го съживи, нито да се върне в оная зима от детството си, късно беше да завърши и Семинарията. Оставаше му само студът навън и сгушилият се в собствената си мизерия народ без дух, чийто духовен баща бе той. 

На другата сутрин погребаха писателя-бунтовник под зоркия поглед на Великия вожд. Никой не разбра, че този път не ставаше въпрос за упражняване на контрол или за изблик на злорадство над победения враг. Не, това беше сбогуване между двама души, осъзнали тежестта на собственото си безверие. 

                                                                               автор Гергана Павлова