От два часа вече се чудя дали да ти звънна, или не.
Всеки път щом хвана телефона, решен да набера номера ти, нещо ме кара да се
откажа. Истината е, че не знам какво да ти кажа, нито как. Така де, видяхме се
само веднъж. Харесахте още на мига и знам, че и ти ме хареса. Иначе щеше ли да
ми дадеш номера си? И все пак, не знам как да подхвана разговора. Може би –
здравей, как си, помниш ли ме… Ами ако кажеш, че не се сещаш кой съм, как да ти
обясня? Аз съм оня от рождения ден на приятелката ти, дето разля питието си
върху нея. Чудно!
Ще се обадя! Не, няма! Ами ако си ми дала грешен
номер? Не си искала да бъдеш груба и да ме отрежеш пред всички и затова си ми
написала някаква произволна поредица от цифри. А аз, глупакът, не те набрах веднага!
Трябваше да ти призвънкам още там. Но ако беше случаен номер, щях да стана за
смях. Не че сега не съм. Добре че тоя водевил си го разигравам сам.
Не, ще се обадя! Трябва да знам дали си ме излъгала.
Сигурен съм, че ме хареса.
Хубаво де, звъня ти, ти вдигаш, сещаш се кой съм,
приемаш да се видим на по кафе и какво? Ти си приятелка на сестра ми и на една
сурия народ, дето познавам. От това, което съм чувал за теб, си свястна. Това
значи ли, че ще очакваш от мен нещо повече? Аз наистина те харесвам, адски си
секси, ама ти… Ти какво искаш от мен? Въобще, какво искаш от мъжете? Какви ги
плещя? Не ми пука какво искаш от мъжете! Интересува ме, ще спиш ли с мен?
Най-вероятно да, но сигурно ще очакваш нещо повече от секс. Лошо е, че имаме
толкова много общи познати. Не знам какво да те правя.
Я по-добре да не ти звъня. В крайна сметка, има и
други момичета. Не си струва да си усложнявам така живота. Ще взема да се обадя
на оная, дето срещнах в дискотеката миналия петък. Ако не ме помни, ще се
запознаем отново. С нея няма да имам никакви ядове.
Страсти върху размисли
Понякога не мога да дишам, но само понякога. През
повечето време нямам тоя проблем. Не съм ходила на специалист, защото не знам
какво да му кажа. Ти, на мое място, какво би казал? Как би обяснил, че тялото
ти изключва основен рефлекс? Разбира се, никога не ти се е случвало подобно
нещо. Това всеки, който те познава го знае. Но аз съм чувствителна и за двама
ни. Не е нужно да се измъчваш от ирационални емоции, когато аз мога да ги
изживея вместо теб. Не се ли радваш, че ме срещна? Аз със сигурност не. Преди
теб не помня да съм имала проблеми с дишането.
Поредният пристъп. Напоследък зачестиха.
Всички ми казват, че трябва да те пусна да си отидеш.
Според тях терзанията ми ще изчезнат, ако се махнеш. Мога да разбера логиката
им. Лошото е, че не искам да ги послушам. Не ме разбирай погрешно, наистина ме
правиш нещастна. Ще ми се пътищата ни никога да не се бяха пресичали. Но ние се
сблъскахме. Точно като два насрещни влака в тъмен тунел. След удара не остана
много от мен. Явно моята конструкция е била по-нестабилна. Не съм учудена.
Хубаво де, да те пусна, ама ти веднага ще продължиш
живота си, все едно никога не си ме срещал. То и сега си живееш, както си
знаеш, без да се съобразяваш с мен, но все още знаеш, че ме има. Аз съм нещо
като сянка, къде ти! По-скоро съм като петно върху стена. По принцип изобщо не
мислиш за мен, но неминуемо, когато се прибереш и ме видиш, си спомняш, че теб чакам.
Да, няма да си тръгна, докато съдбата, която ни събра, не ни раздели.
Ами ако те убия? Идеята е малко налудничава, но има
нещо логично в нея. Ти ме нараняваш на ежедневна база. Аз страдам. По някаква
причина ти изнася да съм до теб. Мен това ме убива. Ти няма да си тръгнеш, поне
не скоро. Аз не искам да те пускам изобщо. Значи, щом субективно ние няма да се
разделим, ни трябва обективно обстоятелство, което да го направи. Какво
по-добро от смъртта?
Я, изведнъж ми олекна. Дишам много по-спокойно. Леле,
колко хубаво било! Бях забравила това усещане. Прави се хората, като казват, че
щастието е в малките неща. Сега вече спокойно мога да обмисля как да те
убия.
автор Гергана Павлова
Коментари
Публикуване на коментар