Изворът на късмета

        Деян смръщи вежди и заби поглед във въртящата се рулетка, като че се опитваше да въздейства върху хода ѝ.

– 13, черно – обяви крупието.

Хората наоколо започнаха да го поздравяват. Печелеше за тринадесети пореден път тази вечер. Може би наистина рулетката му се подчиняваше.

Младият мъж знаеше, че е време да спре. Без да обели дума, обра пуловете и отиде да ги осребри. Щом почувства издутината от банкнотите, свити в джоба от вътрешната страна на якето, точно до сърцето му, изпита спокойствие. Така ставаше всеки път. Това беше шестата поред събота, в която идваше в казиното и печелеше. Стратегията му беше да залага тринадесет пъти на числото 13. И винаги печелеше всичките си залози. Поне от шест седмици насам. Преди това никога не бе печелил. Но сега беше друго, той беше нов човек. Чувстваше се избран. Цял живот му бяха повтаряли, че е неудачник; че от него няма да излезе нищо; че е обречен на провал. Никой не вярваше в него, нито го подкрепяше. Дори собственият му баща го имаше за несретник. Всяка жена, с която беше бил, го бе зарязала. Не можеше да се задържи на една работа повече от шест месеца. Но това вече бе в миналото.

Всичко започна преди седем седмици. Онази събота се прибра малко по-късно от обикновено. Беше останал да изпие по едно с момчетата. Мислеше си, че баща му отдавна спи, само че старецът го чакаше буден в хола. Още преди да успее да каже каквото и да било, оня го подхвана: как смеел да се прибира по това време и то пиян; как не го било срам, мъж на толкова години, а животът му е наникъде; безработен бил, пияница бил, пройдоха, добре че майка му умряла, преди да го види такъв. Думите кънтяха в главата му, без да го докосват. Обикновено щеше да побеснее, но тогава бе изненадващо спокоен. Сякаш не се отнасяха до него. В онзи момент чу гласа за първи път:

„Нима това си ти?“ Звучеше като ехо, извиращо от дълбините на собственото му съзнание. „Ти не си такъв!“, продължи същият, „А ако си, то вината не е твоя. Те те направиха такъв.“

„Кои са те?“, попита го пияният мъж, объркан, че пред себе си вижда само жилестата фигура на баща си.

„Всички“, отвърна гласът. „Родителите ти, учителите, началниците, жените, всички те. Обвиняват те какъв си станал, но те те създадоха. Отнеха ти възможностите. Прогониха щастието ти. Съсипаха живота ти и сега се опитват да те погубят. Не можеш да ги оставиш да победят! Трябва да им покажеш на какво си способен!“

Преди да се усети, Деян хвана мраморния пепелник от масата и замахна. 1, 2, 3, 4… Така добре ли е, татко? Достатъчно силен ли съм?… 5, 6, 7, 8… Това ръката на слабак ли е?… 9, 10, 11, 12… Кой сега трепери? Кой се гърчи?... 13! Опияняваща сладост се разля по жилите му. Усети се безтегловен. Ето какво било да поемеш съдбата в собствените си ръце! Ето какъв вкус имала пълната свобода!

„Ти успя! Освободи се. Отсега нататък животът ще бъде щедър към теб. Ще разбереш какво значи богатство и слава. Слушай ме и светът ще легне в краката ти.“ Онзи глас не спираше да му шепне. Кой беше той, от къде се бе взел, нямаше никакво значение. Важното бе, че вече беше част от него и двамата никога нямаше да се разделят. Да, докато Деян дишаше, той нямаше да позволи тази сила да го напусне. Felix, qui potuti rerum cogoscere causas – Щастлив е онзи, който е познал причината за нещата. Все това повтаряше баща му. Глупости! Не ти трябва да знаеш химичния състав на въздуха, за да го дишаш; не ти трябва да знаеш на какво се дължи гравитацията, за да си ѝ подвластен. Същото се отнася и до късмета. Не ти трябва да знаеш откъде извира, за да му се радваш. А нима появата на тая сила, на тоя глас, се дължеше на нещо друго освен на чист късмет? Отсега нататък щеше да бъде победител. Роден бе, за да печели. Щеше да покаже на всички, които го тъпкаха, колко бе велик. С тези мисли Деян се излегна на дивана и заспа, докато кръвта на баща му бавно се просмукваше в дървения под.

На сутринта мъжът се събуди отпочинал и, изненадващо, без махмурлук. Стана, изми се, закуси, извади найлони и един малък трион и започна да разчленява тялото на баща си. Трябваше да се отърве от него. От кухнята взе няколко чувала за боклук и набута отделните части в тях. После един по един ги свали в гаража. Натовари ги в багажника на колата и потегли към село. През цялото време беше спокоен. Знаеше, че всичко щеше да е наред. Нямаше как да бъде другояче.

Когато пристигна, разтовари чувалите и ги остави в бараката на двора. Денят беше слънчев и топъл. Извади от плевнята една ръждясала мотика и започна да прекопава двора. Размени няколко думи със съседите. Отдавна не го били виждали, как бил баща му, ще идва ли скоро насам. Стандартните любезности, чиито отговори бяха до болка заучени. На обяд хапна в механата на центъра на селото и след това се прибра обратно в града. Не помнеше да се чувствал по-уверен в себе си.

„Ти си силен. Ти си умен. Имаш потенциал да постигнеш всичко, което искаш. Аз ще бъда до теб и ще те напътствам.“ Гласът вече звучеше непрекъснато в главата му. Нещата, които му казваше бяха тези, които бе копнял да чуе. Най-накрая беше открил липсващото си звено. Това, което щеше да го направи победител.

От онази нощ двамата заживяха в симбиоза. Те представляваха двете части на едно цяло. Досега Деян не знаеше какво му бе липсвало, за да успее, но ето че го откри. Оказа се, че е съществувал като половин човек, неспособен да разгърне потенциала си. Как иначе биха се обяснили провалите му? Но тая част приключи. Отсега нататък той щеше да е цял, завършен, пълнокръвен. И всички нещастници щяха да разберат на какво е способен. Представяше си как се гърчат от раболепие в краката му; как бившите му го умоляват да ги приеме обратно, а той плюе върху им. За него вече нямаше невъзможни неща.

И така, шест седмици на щастие, късмет и охолство. За първи път изпита силата да имаш пари, усети уважението, което те носеха на притежателя си. Хората искаха непрекъснато да са около него. Почувства приятния гъдел от завистта на другите. Начинът, по който го гледаха, когато печелеше. Жените го желаеха, мъжете го мразеха, но не спираха да му засвидетелстват уважение. Най-сетне беше открил мястото си в света.

Отдаден на подобни размисли, Деян вървеше към дома си. Почти беше стигнал до блока, когато видя две полицейски коли, спрели пред входа му.

„Махай се“, изсъска гласът. Без да се замисли, мъжът се обърна и продължи в противоположна посока. Крачката му постепенно започна да се ускорява. Не разбра кога започна да тича. Не знаеше къде отива. Изведнъж се почувства сам. Гласът мълчеше. Усети как онова нещо се бе свило вътре в него и чакаше.

– Кажи нещо, паразит такъв! – кресна яростно мъжът, но отговор не последва. Като мълния в съзнанието му просветна, че е свършен. Край на парите, на уважението, на жените. Прииска му се да се разкрещи, но само щеше да привлече ненужно внимание. Усети се, че тича и опита да намали хода си. Пред погледа му се изпречи изоставен строеж. Промъкна се през един отвор в оградата и се заизкачва нагоре по стълбите.

Сградата не беше много висока. Щом се качи най-отгоре ѝ, погледна надолу. Не беше нужно да скача. Можеше да избяга. Имаше пари, така че щеше да си осигури поне седмица живот. Но какъв! Осъзна, че е изгубил всичко. Обзе го гняв към живота. Тъкмо бе започнал да се чувства като човек, а отново щяха да го хвърлят в оная клоака, от която едва бе успял да се измъкне. Не беше честно! Той не бе виновен за нищо. Онзи проклет глас го беше накарал да убие. Той му беше казал какво да направи с тялото след това. Той го вкара и в казиното, шепнеше му как и колко да залага. Сигурно дяволът се беше вселил в него. Само че нямаше да му повярват, щяха да го сметнат за луд и да го затворят до края на дните му. Изход нямаше.

Пристъпи неуверено към ръба, но се уплаши. Усети как се задушава. Понечи да отстъпи назад, но някаква сила отвътре го дръпна напред. Викът му се пръсна в нощта. Тялото му удари земята с тъп звук. Никой не видя какво се случи. Само една сянка изпълзя изпод него и потъна в мрака. 

                                                                                   автор Гергана Павлова