С вкус на череши

 

Отпивам последните глътки ликьор с надеждата да си спомня вкуса на устните ти. Това е последната бутилка, която ми остана от теб – ликьор от череши. Никога не съм харесвал череши, но ти си тръгна и ми остави три бутилки от тая лепкава гадост, която сама сътвори миналото лято. Помниш ли, бяхме на вилата на един приятел и се случи сезонът на черешите? Една сутрин те завладя идеята да бутилираш късче от лятото, както се изрази. Опитах се да ти влея малко разум, но не искаше да ме чуеш. Без да се съобразяваш с никой, обра едно дръвче още преди всички да са се събудили. После набута плодовете в някакви щайги – Бог знае откъде ги извади – и се прибрахме обратно в града. Отне ти цяла седмица, докато затвориш три скапани бутилки (по-голямата част от плодовете ги изяде). Но наумеше ли си нещо не мирваше, докато не станеше както го искаш. Като се замисля, така се озова в живота ми. Ти ме хареса първа, ако това има значение сега. И не ме остави намира, докато не се нанесе у нас. А сега къде си? Няма те, сам съм с ликьора. Знаеше колко ми е противен сладкият му вкус; начинът, по който полепва по гърлото и оставя усещането, че се давиш в захарен сироп. Дори не мога да се напия от него!

– Пак ли пиеш? – Чувам гласа ти някъде зад мен. Уж си тук, а не усещам присъствието ти.

– Да, захарен сироп.

Не лъжа, но ти само сумтиш. Не знам дали е от бременността, или просто съм ти опротивял. Преди не беше такава. Обичаше да се смееш, гледаше живота откъм слънчевата страна. Сега си все на едно нервна, капризничиш непрекъснато, а аз, колкото и да се старая, не мога да ти угодя. Предполагам, че винаги съм бил такъв несретник, но ти късно го осъзна. Сега в утробата ти расте нашето дете, а ти се молиш то да не прилича по нищо на мен.

Разсеях се. Искам да си спомня устните на другата в теб. Бяха розови и меки. Аз я обичах. Обичам и теб. Щеше ми се и ти да ме обичаше. Липсваш ми. Искам да се върнеш.  

– На какво мирише така? – питаш ме.

– На черешов ликьор. Ти го направи миналото лято. Забрави ли?

– Пиян си.

– Глупости! От тоя бълвоч никой не може да се напие.

Мълчиш. Чувам как затръшваш врата на спалнята. Отново сбърках. Преди, каквото и да кажех, не се сърдеше, но това време мина, нали?

Сетих се! Устните ти имаха вкус на череши. Ама аз никога не съм обичал череши, а обичах тях. Или пък всичко бе илюзия – за любов, за споделеност, за щастие? Ти се излъга за това какъв съм всъщност, пренебрегна всичко, което виждаше и си избра да изградиш в главата си един идеален мой образ. Разочарова се като ме опозна. Аз обаче те обичам такава каквато си. На моменти ми е жал как сама се излъга. Може би, ако някой ден зарежеш манията си за съвършенство, ще видиш, че не съм по-лош от който и да било друг. Тогава бих станал по-добър, бих се променил, ще видиш. Само ми дай шанс! 

                                                                    автор Гергана Павлова