Гневът отвътре

 

Беше топла юнска нощ. Луната висеше над големия град и гледаше безучастно как тишината се опитваше да запълни всички пукнатини в хорските сърца. Само тук-таме срещаше отпор.

Миглена беше твърд противник на мрака, малодушието и мъката. От години се бореше с тези демони и все още не беше готова да им се предаде. Никога не стоеше сама в тъмното; никога не си мълчеше, ако се почувстваше засегната; и никога не плачеше. Смяташе сълзите за безполезни, а тъгата за вредна. Беше убедена, че колкото повече човек се поддава на негативните си емоции, толкова по-слаб е той. А тя наистина мразеше слабостта. Дали защото я беше срещнала твърде рано, или защото всички очакваха от нея да ѝ бъде роб, никой не можеше да каже.

Станислав, от своя страна, беше страхливец. Бягаше от всичко, което можеше да го нарани. Не обичаше да се предоверява, за него всяко живо същество беше потенциален враг. Всеки би се обърнал срещу теб, стига да го поиска. С тази си философия, беше избрал да живее живота си по ъглите. Стараеше се да се слива със заобикалящата го среда и да не бие на очи. Разбира се, понякога това бе невъзможност. Все се опираше до момента, в който той трябваше да действа. Знаеше, че това е неизбежно и сърцето му се свиваше от ужас само при мисълта за следващия път, в който щеше да се наложи да заяви себе си. Но да се върнем на луната…

Тая вечер тя беше крива, ехидна и самодостатъчна. По лицето ѝ се четеше пренебрежение към всичко, пъплещо под нея. Затова побърза да се загърне в черните облаци, пързалящи се като змиорки из нощната шир. Това не убягна от проницателния поглед на Станислав. За него предателството беше естественото проявление на всичко одушевено на тоя свят. Вътрешно се радваше, че такива неща не бяха в състояние да го изненадат. Много се гордееше със себе си.

След като прецени, че възгледите му за пореден път са се оказали правилни, реши, че е време да се отдаде на заслужена почивка. Тъкмо се бе излегнал на кревата, когато чу трясък. Като че стъкло се опитваше да се разбие в стана. Неуспехът на това начинание бе следван от неизбежните женски тръшкания. Явно Миглена пак се опитваше да се наложи над провалите си. Станислав не се трогна. Завъртя се на другата страна и си представи, че не бе там.

Миглена се опитваше да обясни колко гневна е, но остана неразбрана. Може би, защото се опитваше да го обясни на някой на когото не му пукаше. Или защото беше глухоняма и, по принцип, хората не я разбираха. С последното беше свикнала и не я дразнеше. Само понякога се уморяваше. Хубавото бе, че лесно превъзмогваше подобни състояния. Лошото бе, че понякога не можеше да надделее над човешката си същност и губеше контрола си. В моменти като тоя Станислав се чувстваше като истински победител.

От долните етажи на блока долетяха негодувания. Някои бяха сънени, други – пиянски, а трети – фалшиви. Миглена не ги чуваше, но ги усещаше. Тя приемаше, че хората са уморени и не искат да се будят посред нощ от трясъка на счупени съдове в бетона, както и че, когато си пиян не искаш друг да вдига повече шум от теб, но това да се правиш на засегнат, от нещо което въобще не те засяга, само и само да погледаш чуждия сеир, я вбесяваше.

И на идея си нямаше защо обичаше да хвърля чаши и чинии през терасата. Не можеше да чуе как се разбиват, но удоволствието от унищожението я опияняваше. Това първично усещане, че е всесилна; че може да разруши цели светове, стига да пожелае, ѝ носеше утеха в най-тежките моменти. То я караше да се чувства жива, значима и свободна. Затова всеки път, когато усетеше нелепостта на битието отгоре си, започваше да хвърля разни неща през терасата. Опитваше се да се ограничи до по-дребната кухненска посуда, но веднъж изхвърли телевизора на бившия си приятел. До ден днешен на лицето ѝ избиваше усмивка всеки път щом се сетеше за тая случка. Друго си е да контролираш нещата, сам да решаваш кое да съществува и кое да бъде затрито от лицето на земята.

Станислав наблюдаваше безпристрастно лудостта на тая слаба жена. В неговите очи тя бе една пионка, която стихиите на времето бутаха към ръба на скалата. Знаеше, че един ден играта щеше да свърши за нея и щеше да трябва да си намери някоя нова, която да го храни и да се грижи за него. Не може да се каже, че чакаше тоя ден, просто знаеше, че той неизбежно ще настъпи. В крайна сметка никой не е вечен.

Миглена усети слабост в тялото си. Психическата умора се изроди във физическа. Жената си пое дълбоко дъх и се отпусна на най-близкия стол. Станислав разбра, че кризата е отминала. Сега вече щеше да му обърне внимание. Бързо скочи от кревата и се настани в скута ѝ. Въпреки циничните си възгледи, беше доста гальовен котарак.

                                                                                   автор Гергана Павлова