Прекроен живот

 

Преобърната захарница зееше с празното си гърло, докато горещото кафе се пропиваше в бялата покривка. По килима бяха пръснати парченца счупен порцелан, чакащи да бъдат събрани.

Изидора стоеше до отворения прозорец и се опитваше да не се разплаче. Под тоя покрив нямаше място за глупави прищевки. Младата жена си пое дълбоко въздух и бавно издиша. С припряна крачка нахълта в спалнята и се спусна към нощното си шкафче. Сложи си червеното червило, онова, което свекърва ѝ мразеше, и затръшна входната врата зад себе си, без да почисти бъркотията, направена от мъжа ѝ.

Дора беше красива жена. Висока, стройна, с пронизващи очи, гладка кожа и устни създадени за целувки. Всички мъже по улицата се обръщаха след нея, когато минаваше покрай тях. Но това не я засягаше, да се оправят съпругите им. Тя си имаше свой мъж, който ѝ тровеше живота. Би го мразила, ако не се страхуваше, че ще разочарова баща си. А него обичаше повече от всичко на тоя свят. Бедният шивач, вече полусляп от годините на денонощен труд над нечий чужд костюм, беше решил, че е хванал Бога за шлифера щом като омъжи дъщеря си (без зестра) за един дребен чиновник. Когато ѝ съобщи, че Алберт е поискал ръката ѝ, дори не му мина през ума да я попита какво мисли по въпроса. Че нали ще се омъжи за човек с позиция в обществото. Че нали едва свързваха двата края, а сега щеше да е сигурна, че ще има храна и подслон. Какво повече можеше да иска една жена? Сигурност, опора, надежда… Само дето надеждата беше на свършване.

***

Десет години изтекоха от оня ден на моста, когато едва не се хвърли във водите на разбунтувалата се мартенска река. Спомняше си, как стискаше перилата, едва не олющи боята им. До ден днешен не можеше да си обясни какво я бе прихванало. Срамуваше се от детинската си постъпка. Че мъжът ѝ бил сприхав, тя дай да се удавела! Глупости! Какво щяха да кажат хората? Щеше да посрами баща си. Добре че никой нищо не разбра. Какъв позор щеше да му навлече и то в последната година от земния му път. А и хората са го казали: с всичко се свиква. Това ѝ трябваше, да се поокопити, да привикне с навиците в новия си дом, с характера на хората. Ето, научи се да ходи като призрак из стаите, без да я забелязват. Никого не смущаваше, нищо не прекъсваше. Винаги беше там, когато се нуждаеха от нея, и никога, когато не трябваше да чуе или види нещо. Мъжът ѝ улегна, хвана си любовница, зачовърка го съвестта и поомекна. Вече не ѝ вдигаше скандали и беше много дискретен. А тя, продължи да бъде най-красивата жена в града и да си носи червеното червило.

***

Нямаше изгледи войната да свърши скоро. Всичко се превърна в кът. Захар и кафе отдавна нямаше. Но и тоя, за когото ги купуваше навремето, не знаеше дали е още жив или умрял. Писмата от фронта не бяха никак редовни, може би и цензурата ги бавеше. Дора не знаеше, но ѝ се щеше да не спират. Беше я страх, че може да остане вдовица. Какво щеше да прави тогава? Кой щеше да се грижи да нея?

***

Минаха пет години от края на онова безумие, в което светът беше решил да се погуби. Само дето не го направи. Имаше жертви, при това повече от предния път, но не достатъчно, че да се сложи края на човечеството. Дори човечността някак оцеля. Това си повтаряше обърнатата към прозореца шивачка, докато се опитваше да вдене иглата си. Вече не беше млада и тялото ѝ беше започнало да се износва. Но трябваше да се живее. Щом дишаш, нямаш право да се отказваш, независимо от всичко. Дора вярваше в това. Всеки път, щом ѝ станеше тежко си спомняше за баща си и за топлата му усмивка. За него беше всичко, което правеше. Не би си простила, ако опетнеше паметта му. Затова отказа да се омъжи повторно, след като разбра, че съпругът ѝ е бил убит. Баща ѝ твърдо вярваше, че човек може да има само един избраник в живота си. Вярно, че тя не бе избирала Алберт, но къде ти време да се мисли за тия дреболии, когато трябваше да се изкарва за прехраната.

***

Това беше най-лютата зима от трийсет години насам. Даже ония, оцелели от войната, не си спомняха да са брали такъв студ. Всяка глътка въздух режеше като нож. Тялото се вкочаняваше само за десетина минути навън. А какво да каже една старица с ревматизъм? Нищо, ако искаше да поживее още някоя и друга година. В крайна сметка, войнишката пенсия на мъжа ѝ нищо не можеше да покрие. Добре че баща ѝ я беше научил на занаят. Ако не беше той, никога нямаше да се оправи в тоя живот. Щеше да умре като куче. Ех, дано сега му е топло, че приживе много се намръзна, милият.

***

От телевизора се разнесе празничният звън, оповестяващ новата година. Изидора я посрещна в леглото. Отдавна не правеше разлика между изтеклата и предстоящата година. Времето беше спряло. Нескончаемо се повтаряха едни и същи събития. Пак щяло да има война. Даже на места вече почнала. Че какво му е новото на това?

Старицата разтърка насълзените си очи. Спомни си как като дете с нетърпение чакаше да чуе камбаните в полунощ. Това беше единственото време, когато родителите ѝ ѝ позволяваха да остане будна след девет вечерта. Да знаеше тогава колко безсънни нощи я чакаха, нямаше да се тръшка така, че трябва да си ляга рано. Ама като е малък човек, все бърза да порасне, без да знае хубаво ли е или не е.

Глупости! Старчески глупости! Дора се засмя. Протегна ръка към нощното шкафче, за да вземе дистанционното и да спре телевизора, но вместо това събори чашата си с вода. Жената се наведе да я вдигне, но се оказа, че се е счупила. Утре ще я помете. Вече беше късно за такива работи. Изведнъж се загледа в увисналата дръжка на чекмеджето. Протегна се и я издърпа. Отначало заяде, нали не беше отваряно от години, кой знае какво имаше вътре? Дръпна по-силно и то поддаде. В лицето я удари миризмата на застояло. Следващото, което то избълва бяха пожълтели носни кърпи, поръбени от нея на младини. В тях намери увити снимки – една нейна от ученическите ѝ години; две от сватбата ѝ; една на Алберт във военна униформа, правена точно преди да замине да се бие; една на баща ѝ, свит в стария си балтон, седнал на пейката пред шивачницата; имаше и една нейна паспортна, правена точно след войната, когато властта се смени; и още една, доста по-нова паспортна на някаква повехна старица. Стана ѝ смешно. Каква жената беше, а каква стана. Вярно, суетата е грях, ама едната му пуста хубост дето я имаше! С другото не случи много-много.

Продължи да рови в чекмеджето. Извади писмата, дето мъжът ѝ беше изпращал от фронта. Бяха събрани на снопче и завързани с червен вълнен конец. Хич не ѝ се прииска да ги прочете отново. Сякаш не бяха писани за нея, при все че други не бе получавала. Намери и едни детски търлъчки. Беше ги оплела свекърва ѝ, когато все още очакваше да ѝ се родят внуци, без да знае, че това не влизаше в плановете на сина ѝ. Отново навря ръката си сред вехториите и се убоде на стар игленик с ръждясали игли, останал от баща ѝ. Продължи да рови, докато не напипа нещо студено и кръгло. Извади го, оказа се червило – любимото ѝ червено червило. Сълзи започнаха да се стичат по сбръчканите ѝ страни.

Боже, Боже, милостиви Боже, че как може цял човешки живот да се побере в едно чекмедже?!, възкликна старата жена и се облегна назад в кревата. Затвори очи и си се представи отново млада, стройна и красива, с пронизващи очи и устни, създадени само за целувки. Прииска ѝ се да си сложи отново червеното червило…

***

– Чух, че съседката от партера умряла – изплю кварталната магазинерка, докато дъвчеше дъвката си.

– Да и по-добре, че вече беше изкукуригала. Представяш ли си, намерили я в леглото ѝ, намазана по устата с червено червило! – възкликна възмутено съседката от петия етаж.

– Старческа глупост! И нас това ни чака. 

– Господ да ни пази от такъв срам!

                                                                     автор Гергана Павлова