Лунатици

 

Стените бяха пропити с мириса на цигари и отчаяние. Лидия беше забила поглед в едно петно на тавана и се опитваше да не мисли за нищо. Чувстваше се болезнено самотна. Колкото и да искаше, не можеше да обвини никой за положението си. Единственото, което ѝ оставаше беше алкохолът и сексът с непознати. Само това внасяше някаква стабилност в живота ѝ. Беше безумно, но и тя вече не бе с ума си. Опитваше се да съхрани малкото, останало от нея чрез мъжете, които срещаше всяка петък вечер. Те ѝ напомняха, че беше още жива, красива и можеше да има всичко, което пожелае. Съботите ѝ крещяха други неща. Но сега беше петък. Тя беше в евтиния мотел извън града, в който никой не си признаваше, че е бил; в стаята, чийто номер свързваше с годините, в които бе омъжена и порядъчна; а върху нея се потеше някакъв, чието име не си беше направила труда да запомни. След като свърши, му предложи цигара. Това беше цялата топлота, на която бе способна. Той я прие.

– Знаеш ли, отскоро съм разведен – прошепна той, докато палеше цигарата.

– Свиква се – отвърна тя, издишвайки дима към тавана.

– С кое? Със секса за една нощ или с развода?

– Със самотата.

Той замълча. Искаше му се да не бе казвала това.

– И какво? Ти също си разведена или…?

– Нещо такова.

– В смисъл? Не те разбирам. Или си с някой или не си. Няма средно положение.

– Сложно е.

– Глупости! – Ядоса се той. – Няма такова положение. Хората, говорят така, когато не искат да си признаят, че всичко е свършило.

– Или когато не са готови да го признаят.

– Значи имаш някой.

– Не.

– Ако нямаше, нямаше да е сложно.

Тя не отговори.

– Кажи си, аз съм ти разнообразието! Твоят сигурно е отишъл командировка или нещо такова.

– Нещо такова.

– Майната ти!

Той скочи от леглото и започна да се облича. Отговорът ѝ го бе жегнал, без да знае защо. Беше я срещнал преди около час в бара на мотела. Първо я помисли за проститутка. После се зарадва, че не е. Сега го беше яд, че си бе въобразил, че тя не е курва, а просто го беше харесала.

– Чакай! – сепна се тя. – Не си тръгвай. Остани.

– Няма за какво.

– Ако искаш може да повторим.

– На теб и първият път не ти хареса.

– Това не е свързано с теб.

– А с какво?

– С друг.

– Досетих се! Защо не си с него?

– Защото си тръгна.

– Върви по дяволите! – Кресна той и затръшна вратата след себе си. Изведнъж сърцето ѝ се сви. Преди да се усети навлече роклята си и хукна подире му. Част от нея копнееше да се вкопчи завинаги в него и повече никога да не го пуска. Не го познаваше, не знаеше нищо за него, дори името му, но усещаше, че ако го изгуби, щеше да остане сама до края на живота си.

– Чакай! – Провикна се тя, докато гледаше как той се качва в колата си. – Не ме оставяй…

Беше късно. Той вече я мразеше. Влудяваше го мисълта, че тя обичаше друг. Можеше да понесе, ако ѝ се налагаше да продава тялото си, но нямаше силата да приеме, че душата ѝ принадлежеше на друг. Чувстваше се унизен. Но тогава я видя в огледалото за задно виждане. Беше боса, с развлечена рокля, чиито презрамки едва се крепяха върху крехките ѝ рамене. Черната ѝ коса беше разрошена. Не бе виждал по-красива жена. Преди да се усети слезе от колата.

– Аз мога да обичам – прочете по устните ѝ той.

– Аз не съм егоист – чу тя в съзнанието си.

Луната над тях осветяваше паркинга на евтиния мотел и чакаше да ги погълне. 

                                                                 автор Гергана Павлова