Насън

 

– Беше сън, нали, Старши? То такива неща не стават наистина, няма как…

– Мълчи! Не трябва да говориш!

– Може да си с по-висок чин, ама това вече свърши. Няма значение.

– Млъкни ти казвам!

– Не, няма как да е било истина. Имаше прекалено много мъгла.

– Времето беше ясно.

– Може да е било мараня. Имаше и прах.

– Това не е важно сега.

– Беше странен сън. Чувах гласа на командира в ухото си. Той даде нареждане и аз го изпълних, без да се замисля. Нали така се прави?

– Да, така се прави.

– Да, де, ама то не беше истинска заповед, защото беше насън. И аз нищо не съм направил в действителност.

 – Не, не си направил нищо лошо.

– Лошо, не, това не е лошо… Искам да кажа, че няма как да се е случило, защото не беше наистина.

– Стига, недей да говориш.

– Няма как да е лошо нещо, което не се е случило… Беше шантав сън.

– Да, било е. Сега мълчи.

– Може да не е било истина, но се кълна, че беше като на живо. Зелената поляна и онова дете, с червеното колело… Аз имах такова колело като малък. Обичах това колело. Карах го всяко лято на село. И там имаше зелени поляни. Ефрейтор, честно, това хлапе изникна за части от секундата, но мога да се закълна, че беше истинско. Даже почувствах, че той и аз сме едно. Аз бях детето, което кара колелото си сред зелените поля, докато старите спят. И то, също като мен, ги е изчакало да си легнат и е изхвърчало от вкъщи, без никой да разбере.

– Така ще да е било, редник. Хайде, сега, млъкни.

– Няма как да е било така, ефрейтор. Сънищата не са истински. Те са като мъгла, дим. Изчезват, щом си отвориш очите. Само дето не помня, дали моите бяха отворени или затворени.

– Сега това не е важно.

– Човек не може да сънува с отворени очи. Знам, че има хора, дето спят с отворени очи, но не вярвам, че това е истински сън.

– Спри да говориш. Не разбираш ли, че трябва да пазиш силите си.

– Да, беше сън, няма какво друго да е било, нали, Старши?

– Теодоре, млъкни. Това е заповед!

– Не! Командирът даде заповед, докато бях там горе. Ама то беше наужким. Разигравахме какво трябва да правим при нападение над врага. Пробвахме дали механизмите работят. Само дето стана засечка.

– Случват се такива нещо.

– А не трябва. Деца могат да пострадат.

– Добре че беше сън, Тео.

– Нали, радарите щяха да отчетат, че има хора в периметъра. Аз само трябваше да пробвам дали механизмът при освобождаване на бомбата работи. Само не знам защо трябваше да е с истинска бомба.

– Защото е война, редник.

– Но поляните, където децата карат колела не са бойни полета, ефрейтор.

– Всичко е бойна зона.

– Това е грешно. Не може да е така.

– Не сме тук, за да определяме кое е грешка и кое не. Има заповед и ние я изпълняваме.

– Дори, когато е насън.

– Да, дори тогава.

– Значи, аз правилно съм постъпил, като съм пуснал бомбата.

– Да.

– Но аз я пуснах на сън. Имаше мъгла, самолетите не летят в мъгла.

– Беше ясен ден.

– Небето беше светлосиньо, когато излетях, но после се стъмни. Имаше дим и прах.

– Случват се такива неща.

– Ама то беше сън. Аз не съм излитал, не съм тествал механизма за бомби, не е имало дете, нито червено колело.

– Никой не го е видял.

– И все пак, беше толкова истинско. Казвам ти, Старши, аз бях това момче…

Боян усети последния дъх на Теодор върху кожата си. Глупав новобранец! Сам си беше виновен! Имаше достатъчно време да скочи от пламтящия самолет и сега щеше да е жив и здрав. А той се бе разкрещял като пълен идиот и се остави горящата машина да го повлече със себе си. Нямаше много какво да се направи за него. Обезболяващите не свършиха голяма работа, нали трябваше да ги пестят. Пълен кретен! Сега трябва да се пишат триста и трийсет обяснения. Ефрейторът изпсува ядно и излезе от лазарета. Вонята на опърлена плът се беше просмукала надълбоко в дробовете му. Усети как му се завива свят. Подпря се на стената и повърна. Не му стана по-леко. Изведнъж разбра какво е да сънуваш буден. 

                                                                                  автор Гергана Павлова