С дъх на пясък
Зората едва-що беше плиснала златистия си оттенък по
морската шир, когато той усети тежестта на предстоящия ден. Беше минало много
време откакто за последен път видя брат си. Дори не си спомняше колко точно.
Опита се да изрови някакъв техен общ спомен, но нищо не излезе. Шумът на
отлива, долитащ през отворения прозорец, му шепнеше, че всичко отдавна е
свършило. Бавно надигна тромавото си тяло и се запъти към банята. С всяка
крачка тежестта в краката му се увеличаваше. Подпря длани върху мивката и
погледна отражението си в огледалото. Върху лицето му бе отпечатана умората на
изтеклите дни.
Беше вторник, когато получи онова обаждане от
полицията. В първия миг изобщо не можа да се сети за човек с такова име.
Звучеше му твърде чуждо и далечно. Явно това става с хората, за които не мислиш
в продължение на десетилетия, били те и роднини. Оттогава бяха изтекли пет дни.
Време, в което той трябваше да си припомни един забравен живот. Същевременно,
трябваше да се погрижи и за последните неуредици, които брат му бе оставил след
себе си. Припомни си, че заради това си бе тръгнал. Един ден просто замина, без
да остави бележка, нито адрес, на който да го намерят. Смени си телефонния
номер, личната карта и направи свой дом град, претъпкан с хора, на които им
беше все тая дали той съществува или не. Тогава, за първи път в живота си, се
почувства свободен. Заживя необезпокояван от ничии проблеми, дори от своите
собствени. И така до този вторник, когато полицията му се обади, за да му
съобщи, че онзи, заради когото напусна любимия си лазурен бряг, бе умрял; че
той бил най-близкият му жив роднина; и че до края на седмицата трябвало да
организира погребение. Оттогава не беше спал. Не изпитваше тъга, нито
съжаление. Действията му бяха механични. Нае си адвокат, който да проучи финансовото
състояние на брат му. Не се изненада от двата кредита и ипотеката върху
жилището на родителите им (единствената собственост, която онзи бе успял да
придобие за целия си живот, при все че само половината беше негова). Направи
пълномощно на адвоката и го остави да се оправя с тия въпроси. Той трябваше да
погребе брат си.
Тъй като не познаваше нито един от обкръжението му,
реши, че най-лесният начин е да разлепи няколко некролога из центъра на града,
сочещи датата и часа на погребението. Пък, който дойде, дойде. Градът беше
малък, така че едва ли някой щеше да остане неразбрал.
Днес беше денят. Денят, в който щеше да хвърли
последна шепа пръст върху дървения сандък, където брат му щеше да прекара
остатъка от вечността. Ако зависеше от него, би го кремирал и разпръснал праха
му в морето. Но суеверната им майка никога не би приела такова нещо. Не било
християнско! Затова щеше да го зарови в същата земя, приютила костите на
родителите им. Не се бе прибирал за техните погребения и сега малко се
притесняваше, че ще види снимките им, залепени върху потъмнелия камък, гледащи
го укорително. Не си беше представял така нещата. Очакваше, че с начина си на
живот, брат му щеше да проиграе времето си много по-рано. Все се надяваше, че
родителите им щяха да го надживеят и да му спестят това връщане към миналото.
Но не било писано.
Докато се бръснеше се сети, че ако дойдат хора, може
да му се наложи да отговаря на наглите им въпроси. Щеше да бъде уклончив,
разбира се, но самата идея да го ръчкат по тоя начин, го отвращаваше. Всичко
изглеждаше толкова нереално. За последните пет дни сетивата му се бяха
притъпили. Сигурно, след като цялата тая история приключи, животът щеше да потръгне
постарому. Да, но не така върви времето, нали! След днес нищо няма да бъде
както преди. Нищо видяно, усетено, преживяно, погребано и възкресено не те
оставя. Това е вселенски закон.
Навремето, когато двамата бяха малки, майка им им
разказваше всякакви глупости. Повтаряше им, че всеки човек си имал на небето
пясъчен часовник, който отмервал дните му на земята. И когато целият пясък
изтечал, долната част на часовника се пръсвала под силата на тежестта. Тогава
божествените ветрове разпилявали пясъка над океаните и моретата, пустините и
крайбрежните ивици, където хората отново можели да се докоснат до своите
близки, да усетят горещия или вледеняващия им дъх върху кожата си.
Тази жена мразеше морето, нищо, че бе прекарала целия
си живот покрай него. Така и не видя красотата му. То я плашеше с
непроницаемостта на водите си, с непредсказуемостта на вълните и безплодието на
бреговете си. Когато бяха деца, двамата с брат му, трябваше да се крият от нея,
за да отидат да поплуват или просто да се попекат на плажа. Но тя винаги
усещаше къде са били и, още непрекрачили прага, започваше да ги гълчи веднага
да се измият, защото имали дъх на умряло от полепналия по тях пясък. Ужасяваше
я мисълта, че същият ще се разпилее по килимите, ще се струпа в ъглите и ще се
скрие под креватите. За нея това беше предвестникът на края. Добра жена беше,
но главата ѝ беше пълна с щуротии.
Без да разбере как, от очите му започнаха да се стичат
горещи струйки. Попи ги с кърпата, метната на стола, и продължи да се облича.
Погледът му се рееше в пространството над смълчалото се море. В миг осъзна
грешката си. Трябваше да го кремира. Брат му мразеше да бъде затворен. Обичаше
да е навън под открито небе, да усеща вятъра, дъжда и дори пясъка по кожата си.
Но беше късно да променя каквото и да било. Времето бе минало.
Коментари
Публикуване на коментар