Ноктюрно

 

Музиката се лееше през отворения прозорец и се сливаше с нощта. Поне това усещаше Ава, докато свиреше. Нямаше нищо друго на тоя свят, което да я правеше по-щастлива. Лошото бе, че съседите ѝ не бяха на същото мнение. Често ѝ правеха забележки, а на няколко пъти дори бяха викали полиция. Тъжно, много тъжно, мислеше си Ава. Момичето недоумяваше как е възможно чуващи хората да са толкова глухи. Не разбираше как може да не роптаят срещу писъците на клаксоните; воя на сирените; крясъците на чайките; лая на кучетата; граченето на гаргите; рева на децата; хорските крамоли; и прочие, а се бяха озъбили срещу нейните ноктюрни. Не се имаше за велика пианистка, но вярваше на преподавателите си в Консерваторията, които твърдяха, че я очаква завидна кариера, ако продължи да се труди упорито. И тя правеше именно това. Във всеки свободен момент свиреше. Упражняваше се неуморно, разучаваше непрекъснато нови мелодии, наизустяваше партитурите си, за да може по-добре да вникне в тях. И така ден след ден. А всички само я гълчаха:

„Момиче, по цял ден дрънкаш на това пиано! Не ти ли писна?“

„Как може такова нещо? В собствения си дом да нямам минута покой!“

„Спри се де! Стига толкова! Сутрин, обед, вечер – нямаш ли милост?“

Хората не разбираха, че Ава живееше чрез музиката. Не беше само съзвучието. Вибрациите бяха тези, които я караха да се чувства жива и пълнокръвна. Мелодиите бяха красиви, някои дори до съвършенство. Но истинската сила идваше от вълните на звука, които музиката синхронизираше, омекотяваше или изостряше, за да обгърнат света наоколо в нежна прегръдка. Всичко това беше трудно за обяснение.

„Ох, Господи, пак свири!“

„Не, това не е нормален живот! Изнасяме се!“

„Искам да спя бе, дете, не разбра ли?“

Ава живееше заедно с баба си в една мансарда на някога красива и просторна къща, днес разделена на самостоятелни апартаменти – общо шест. Те се обитаваха от сумарно шестнадесет души, без да се броят Ава и баба ѝ. Така че, всяка вечер, минеше ли 10,00 ч., всичките шестнадесет се струпваха покрай входната врата на мансардата и започваха да се оплакват. Възрастната жена от другата страна на прага търпеливо изслушваше укорите на живущите в сградата, усмихваше се любезно и затваряше вратата, изказвайки искрените си съжаления за създалото се безпокойство. През това време Ава не спираше да свири. Двете жени бяха спокойни, защото знаеха, че не могат да бъдат изгонени. Някога цялата къща принадлежала на дядото на Авината баба, но я отчуждили. После възстановили собствеността на наследниците на въпросния дядо. Някои продали частите си, но повечето започнали ги да отдават под наем. Само бабата на Ава останала да живее там. Разположила се на мансардния етаж, който навремето дядо ѝ бил преустроил специално за внуците си – да има къде да играят и да учат уроците си. Именно той довлякъл „Бьозендорфен“-а, с който сега неговата пра-правнучка тормозеше съседите си.

„Ама че проклети хора! От дума не се разбират!“

„Толкова пари плащаме, за да живеем тук, а какво получаваме?“

„Роднините им трябва да ги изгонят. Не може иначе!“

Вълните, струящи от старото пиано проникваха във всяка клетка от тялото на Ава и я караха да се чувства безтегловна. Погледът ѝ нежно се спускаше по изписаните петолиния и откриваше цял нов свят от емоции и усещания. В даден момент мозъкът ѝ спираше да чува мелодията и потъваше в самото изживяване. Също както преди да ѝ сложат импланта.

Ава се беше родила глуха. През първите осем години от живота си светът за нея се състоеше от цветове и вибрации. Сетивата, с които природата я бе дарила бяха доста изострени. Не ѝ трябваше да чува, за да усети дисонанса на градската шумотевица или хармонията на мелодиите, които баба ѝ свиреше на пианото. Беше на шест, когато откри нотните ѝ партитури. Тогава вече знаеше азбуката и веднага разбра, че държи в ръцете си нещо необикновено. Красивите заврънкулки, нежните чертички и тези ужким безразборно поставени точки. Ава беше убедена, че ако феите можеха да пишат, то така щяха да изглеждат техните книги. От този момент тя реши, че иска да чете само книги, написани на този приказен език. С помощта на баба си започна да открива красотата на всяка нота, появиха се тоновете, съзвучията, мелодиите. Обичаше да ляга на пода под пианото, докато баба ѝ свиреше, за да усеща по-добре звуковите вълни. Така се влюби в музиката много преди да я беше чула. А когато това се случи, за нея не остана и най-малкото съмнение затова как иска да прекара живота си.

„Е не, пак ли започна!“

„Нито миг покой!“

„Мразя го това пиано!“    

„Не е виновно то, а тя!“

„А само като се сетя, колко много обичах музиката!“

„Хайде де, обичала музиката! Ти горно до от долно не можеш да различиш!“

„Стига!“

Музиката се лееше през отворения прозорец, следвана от крясъци на недоволство, които се омешваха в нощта с шума на града. Лек полъх нахлу в стаята и игриво запрелиства отворените партитури. Един самотен лист излетя навън и се понесе към необятния простор, за да се слее с всемира.

                                                                    автор Гергана Павлова

 Разказът е публикуван в бр. 14 на сп. "Й" - "Четящи хора" с леки корекции под заглавието "Ноктюрно в нощта". За повече по темата, можете да прочетете целия брой (Брой 14 – И кратко).