Прилепчиви мисли

 

Стоя пред входната врата на апартамента ти и плахо натискам звънеца. Знам, че няма да отвориш. Преди малко пробвах да ти звънна на мобилния, но обаждането остана без отговор. Трудно ми е да приема, че отсега нататък ще е все така. Ти беше най-добрата ми приятелка още от първи клас. Тридесет и седем години споделях живота си с теб. Ще ми се да вярвам, че и ти с мен. На тоя свят няма друг човек, който да ме е познавал по-добре.

Толкова силно искам да чуя гласа ти! Знам, че имаше пълното право да спреш да ми говориш. Напоследък изобщо не бях до теб. Повече от половин година не намерих време да се видим. Не забелязах колко вяли станаха разговорите ни. Не помня да си се оплаквала от нещо, нито аз да съм те питала, имаш ли проблеми. Все бърборех разни глупости за децата, работа, пътувания и прочее. А ти ми се усмихваше от другата страна. Не те виждах, но знаех, че се усмихваш. Усещах те, дори когато не беше до мен. В най-трудните си моменти, просто трябваше да си спомня, че ти си някъде там и ни дели само едно телефонно съобщение. Винаги си била много по-уравновесена от мен. Никой не връщаше здравия разум в живота ми както ти. Защо не ми каза нищо?

Не те видя, не мога. Само съм ядосана, главно на себе си и съвсем малко на теб. Хем ми е съвестно, че не бях там, когато се нуждаеше от мен, хем съм бясна, че нищо не сподели. Едно единствено обаждане, една дума, една сълза – каквото и да е, щях да дойда. Щях да ти помогна, да държа ръката ти, да те утеша, да ти направя любимата торта… Но вече е късно.

Като идвах насам, видях как от терасата се вее банера „Продава се“. Помня, когато купи тоя апартамент. Беше малко след развода ти. Радваше се толкова много. Купи го съвсем сама. Това си беше твоето място. Не мога да не си мисля, че частица от теб винаги ще остане между тези стени.

Е добре, време е да се стегна. Вадя ключа, който ми даде преди години, и го пъхам в ключалката. Завъртам го и усещам как част от мен се чупи. Прекрачвам прага. Въздухът е леко спарен. Отварям вратата на терасата. Свежият полъх се завърта из стаите, като че идва да прогони болката. Сядам от дясната страна на леглото ти. Ти обичаше да спиш отляво, затова аз съм отдясно. Всичко е точно така, както го остави. Само празното шише от успокоителни и оня бележка ги няма, но те не принадлежаха на това място. Не донесоха нито спокойствие, нито отговори.

Обещах на майка ти, че ще се погрижа за вещите ти, но, ако щеш вярвай, нямам силата да започна да ровя по шкафовете и гардеробите. А някога ги възприемах като свои. Даже у нас има една твоя рокля, която все нямах време да ти върна. Виси прана на закачалка и ми напомня за нещо несвършено.

Между другото, дъщеря ти отказва да ми говори. Обвинява ме за случилото се. Виждам го в погледа ѝ. Майка ти се опитва да извини поведението ѝ, което е най-нелепото в цялата ситуация. Мен ме нямаше в най-трудните ти мигове. Искрено съжалявам за това. Вярвах, че си по-силната от двете ни; че аз се нуждаех повече от теб, отколкото ти от мен. Явно съм грешала. Един ден може би ще си простя. Един ден може би ще простя и на теб. А дотогава трябва да измисля какво да правя с проклетата рокля.             

 

                                                      автор Гергана Павлова