Полетът

Ето ме! Аз съм на ръба. Гледам надолу как хората се препъват един друг, всеки забързан за някъде. Те не знаят, че съм тук, горе, нито колко нищожни изглеждат в очите ми. Смешно ми е. Най-вече, защото на фона на цялата тази картина, аз съм жалката! Аз съм едно малко, незначително и никому потребно човече, което е изхабило съществуване, което друг ембрион би увековечил.

Аз съм тук! Толкова съм близо до птиците. Колко щастливи изглеждат! Искам да бъда като тях!

Но не. Аз съм нещастна, обезверена, разочарована, кървяща. По цялото ми тяло има белези от несбъднати мечти, провалени планове, безвъзвратно изгубени надежди. И никой от щъкащите долу хорица не знае за това. А следите, оставени от тях са дълбоки. Без каквото и било усилие може да се прочете отчаянието в сълзящите ми очи; да се види мъката, с която изкривявам устните си в бледо подобие на усмивка; да се усети старанието, което влагам, за да звучи гласът ми тих и спокоен. Истината е, че никой няма време да мисли за другите. Всеки е погълнат от проблемите на своето лично битие. Не, не се сърдя и не обвинявам. До скоро и аз бях така… Излъгах, все още съм. Завладяна съм от чувството си за неудовлетвореност. Дори се мразя задето нямам кураж да преследвам щастието си. С всеки дъх, който поемам омразата ми нараства все повече. Тя ме пронизва с хиляди остриета, като че все на едно и също място. А аз търпя. Стига толкова!

Я, чайка! Колко чудно е да видиш тая морска птица на стотици километри от отреденото ѝ място. Или пък само ние си мислим, че е принудена да обитава нечий бряг. Дали обаче не ѝ липсва морският бриз? Най-вероятно изобщо не го осъзнава, така поне е по-щастлива.

Вече не мога да правя това, което обичам. Истината е, че не съм добра в него. Ако някога съм имала потенциал, то той е загинал безславно, задушен в съня си от страх. Що за разхищение на талант! Дали има кой да компенсира моето вегетативно съществуване?

Нищо, минало, неважно. Така се успокоявам.

Мразя се! Преди само си бях бясна. Тогава все още можех да променя нещата или поне да вярвам, че подобен подвиг е възможен. Защо не го направих? От страх.

Мразя се!

Крясъкът на чайките… Колко са големи! Имат толкова силен размах на крилата. Чувам свистенето на въздуха, който порят без жалост.

Не е ли време да скачам? Тук е доста ветровито. Става ми студено. Не искам да настина. Добре! Само трябва да се отпусна, да изпразня съзнанието си и да се оттласна съвсем леко. Гравитацията ще свърши останалото. Спокойна съм. Няма на кого да липсвам. Е, разбира се, познатите ми ще изцъкат на „лошата” новина, но като се претърколят седмица-две, ще са забравили всичко. Това е хубаво. Не искам никой да страда заради мен. Че аз съм напълно безполезна! Защо му е на когото и да било да се хаби! Да, определено никой няма да скърби за мен. Може би ще са малко изненадани. Не, със сигурност ще са много изненадани. И през ум не би им минало, че съм изпаднала в подобно състояние. Та те нямат време! Най-добрата ми приятелка, например, носи прекалено голямо бреме, че и аз да се тупна отгоре. Бедната, гледа как мъжът ѝ умира от рак, без да може да направи каквото и да е. Толкова е силна! Възхищавам ѝ се. Не е лесно да гледаш как любим човек гасне пред очите ти, а ти да стоиш като скала до него и да го утешаваш при всеки пристъп. Да му повтаряш, как всичко ще се оправи, болката ще отмине, а сърцето ти се разкъсва с всяка дума, която изричаш… Тя никога не би ми простила за слабостта.

Другата – усещам как щастие витае около нея. Мога да се огледам в блясъка на очите ѝ, но гледката би била жалка. Ще ми се и мен някой да ме обичаше поне на половината, колкото годеникът ѝ обича нея. Начинът, по който я гледа и търпи прищевките ѝ. Тя не е никак лек характер. Може би това го е привлякло. Направо я боготвори. И как не! В утробата ѝ расте нов живот… Аз никога няма да изпитам това.

Трета пък наскоро беше повишена. Толкова се бори за тази позиция и най-сетне я получи. Заслужава я. Знам, че ще се справи, но в момента ѝ е много трудно. Работи по дванадесет часа на ден. Почти не спи. Но аз вярвам в успеха ѝ.

Останалите ми познати също препускат по своя път в живота. Те просто нямат време да забележат промените у хората, които ги заобикалят. Не им се сърдя. И аз, ако харесвах живота си, щях да бъда точно като тях.

Този вятър става все по-силен и по-студен. Е, добре, само още малко. Искам да усетя как пронизващият, напоен с автомобилни газове въздух прониква в дробовете ми, изпълва ги и след това го изхвърлям като отрова.

Може би трябва да съм благодарна. Животът беше щедър към мен в дадени аспекти, разбира се. Аз сама си го провалих.

Дано не говорят много за мен след това. Не искам да ме съдят. Най-добре ще направят, ако ме забравят. Знам, че няма да е веднага, но след месец-два. Ще бъде толкова хубаво! Все едно не съм се раждала. В такъв случай нищо няма да е пропиляно, изгубено или унищожено. Да, това искам. Забрава. Само така изтерзаната ми душица ще се слее с всемира. Ще намери дългоочаквания си покой.

Време е. Чайките са толкова красиви… и свободни. И аз ще стана като тях. Ще разперя криле и небесната синева ще отвори обятията си за мен. Вятърът ще ме понесе над всичко земно. Вече ще бъда свободна. Никой няма да има очаквания към мен, нито ще ме гони с упреци. Бъдеще, минало и настояще ще се слеят в една вечна безметежност. Ето, щастие мое, аз идвам... 

              

                                                                    автор Гергана Павлова