Мечтателят

        Седя си тук – на края на света, и се моля. Моля се за живота, който ми обърна гръб; за мечтите, които умряха преди да се родят; моля се за всичките си неизживяни успехи и неизпитани радости. Защо, ще ме попиташ ти. Ами, ей така!

Спомням си, когато завършвах университета, колко ентусиазиран бях за това нещо, наречено живот. Нямах търпение да се гмурна в световните проблеми и да ги реша със замах. Имах чувството, че ще полетя! Нищо и никой не можеше да ме спре. Аз вярвах!

Какво се промени от тогава ли? Нищо. И това е проблемът. Всичко си е същото. Не разреших нито един световен проблем, независимо че дейно участвах в немалко от  тях. Не осъществих нито една от мечтите си. Оказа се, че изобщо никога не съм знаел, какво искам да правя с живота си. То пък и един живот! Ожених се, разведох се, дъщеря ми избяга някъде си. Мразя работата си. Всяка вечер се връщам неудовлетворен и изтощен. По цял ден лъжа разни хора за разни неща. Но по-лошото е, че непрекъснато лъжа себе си! Не очаквам нищо и нищо не се очаква от мен. Аз съм сянка на някогашната си личност. Не остана и помен от пламъка, с който встъпих в тоя свят.

За какво се моля? Не, не искам времето да се върне. Не ми трябва нито една от онези илюзии, които наричах цели. Не искам да променям съществуването си. Не ми е нужно. Това, за което се моля е друго.

Аз се моля за контрольора в градския транспорт, който искаше да ме глоби, за това, че шофьорът нямаше билети. А също и за самия шофьор, който затръшна вратите точно преди да сляза. Моля се за рецепционистката в хотела, която отказа да ми даде резервен ключ от моята стая, защото нямало как да разбере дали не съм самозванец. Както и за управителя на хотела, който ми провери и кътните зъби, преди да ми даде скапания ключ. Моля се за касиерката в пощата, която затръшна прозорчето на гишето под носа ми, понеже била в обедна почивка. Моля се за шефа си, който ме наказа за трети пореден път, защото закъснях (чаках да свърши обедната почивка на касиерката). Моля се и за продавачката в магазина, която отказа да ме обслужи, тъй като съм бил взел повече промоционални стоки, отколкото са ми се полагали. Моля се за топлофикация, водоснабдяване и електрификация; за ДДС-то върху всичките ми сметки; и за самите сметки.

Моля се за всички хора, които ме мразят или просто ме гледат накриво. Моля се за бившата ми жена. И за дъщеря ми, където и да е тя. Моля се за всичките си роднини, които живеят, за да ми тровят дните. Също и за просяка, обитаващ контейнера до блока, в който живея; за многобройните врачки, екстрасенси и орисници, преследващи ме из алеите на парковете; за джебчиите, на които неведнъж съм ставал жертва; за убиеца, който така и още не ме е причакал.

Моля се за всички тия хора, защото явно за тях няма кой друг да се помоли. Колко ли сух, скучен и примитивен трябва да е животът им, та да се занимават точно с мен?! Очевидно те нямат мечти, цели, нито пък желание да си поставят такива. Приличаме си.

И така. Равносметката – аз не съм постигнал нищо и както е тръгнало няма и да постигна. Единственото, което ми остава е да се моля. Смисълът е неясен. Това е едно от онези неща, които, без очевидна причина, се превръщат в необходимост за съществуването ти. И как би могло да е иначе! Кой се нуждае повече от молитва, ако не обезвереният!? Затова ще продължа да си седя на ръба на света, където е границата между разума и лудостта; между надеждата и отчаянието; между живота и смъртта. И ще се моля…Докато някой не ме бутне.    

 

                                                                                     автор Гергана Павлова