Нов живот

               Той беше вперил поглед към необятния хоризонт. Чувстваше се спокоен. Колко приятно беше! От толкова дълго време го терзаеха какви ли не мисли, коя от коя по-тягостна. Сега просто си стоеше, дишаше свежия въздух и се усещаше благодарен. Лошото беше минало. Тъмнината, която го бе погълнала през последната половин година, вече я нямаше. Това му говореше всяка клетка на тялото.

 – Извинете, господине, но става късно и е време да си ходите – каза с леко смутен глас пазачът на гробището. – Не е хубаво да сте тук по нощите. 

 – Да, прав сте. Тръгвам си – отсече Той. 

Пазачът го гледаше как се отдалечава. Имаше нещо различно у него. През последните шест месеца Той бе идвал всеки ден на гробището. Сядаше на земята и стоеше безмълвен през цялото време. Лицето му нито веднъж не се изкриви от мъка. Погледът му беше празен, все едно не беше там, а се ширеше из някакво друго пространство, непознато за човека. Сега обаче у него беше настъпила промяна. В очите му пламтяха искри, кръвта във вените му се беше раздвижила, дори в крайчеца на устните му се беше появила сянката на все още неуверена усмивка. Ето и походката му беше по-различна, по-лека. 

Пазачът се почеша по тила, недоумявайки на какво може да се дължи промяната, но любопитството му бързо секна от само себе си и той продължи обиколката си.  

                                                      ~ ~ ~ 

 – Прибра се вече – апатично го посрещна Тя. 

Той ѝ кимна в отговор. 

 – Ако си гладен, вечерята е във фурната. 

 – Няма нужда. Уморен съм – излъга Той. 

Без да каже нищо повече, Тя впери празен поглед в телевизора.                        

                                                        ~ ~ ~ 

Пролетта беше към своя край и първите летни горещини започваха своето настъпление. Днес Той беше излязъл преди изгрев слънце. Улиците, още пусти, постепенно започваха да се пълнят с хора. Глъчката, която се заформяше, радваше ушите му. От толкова време избягваше да е сред хора, че сега го беше обхвана еуфорията, предхождаща всяка дългоочаквана среща между стари приятели. 

– Добро утро! – Жизнерадостно поздрави Той, докато си купуваше сутрешния вестник. – Днес се очертава да бъде хубав ден!  

 – Да, усеща се лятото – Усмихна му се продавачът. 

След като си взе вестника, седна на една пейка в парка и зачака. Беше нетърпелив. Това личеше отдалече. Очите му шареха насам-натам, като се стараеше да не пропусне нещо. И ето че дочака – видя Нея! 

 – Здравей, Кати! Как си днес? – Спусна се Той към момичето.  

 – О, здравей! Благодаря, добре – смотолеви тя.  

Настъпи неловко мълчание. 

 – Изглеждаш добре! – Наруши го Той. 

 – Благодаря – отвърна му момичето и се опита да продължи по пътя си. 

 – Почакай, моля те! Искам само да поговорим за малко. 

 – Бързам – отсече Кати и тръгна, без дори да го погледне.  

Той дълго гледа след нея, докато тя се отдалечаваше с припряна крачка. В главата му минаваха прекалено много въпроси, чийто отговори се страхуваше, че може никога да не получи. Удари се с вестника по крака и си тръгна.  

~ ~ ~ 

Часът наближаваше девет, когато се озова пред магазина за цветя, намиращ се в края на улицата. Красивата Марта стоеше зад тезгяха. За миг се поколеба преди да влезе. Чувстваше се глупаво. Дланите му се потяха, а езикът му беше вързан. Не знаеше дали бе способен да обели и дума. Приличаше на смутен тийнейджър – твърде жалка ситуация за мъж на неговата възраст. 

 – Добро утро! Виждам, че си станал рано! – Поздрави го Марта. 

 – Добро утро! Да, така е – бяха единствените думи, които можа да скалъпи.  

Марта му се усмихна топло и продължи:  

 – Какво ще бъде днес? Току-що получихме разкошни кремави рози. Или, може би, би предпочел нещо по-различно? 

 – Да. 

 – Какво ще кажеш за ириси? Имаме лилави и жълти. Мога да ги комбинирам с…  

 – Звучи добре! Извинявай! Не исках да те прекъсвам, просто ти вярвам. 

 – Не се притеснявай – мило се усмихна тя. Тръпки полазиха по гърба му. Опита се да изкриви устни в отговор, но беше безуспешно. 

– Заповядай – каза Марта и любезно му подаде красив букет от лилави ириси. – Мисля, че това е добър избор. 

– Да, така е. Ти винаги знаеш кое е добре.  

 – Довиждане. Ще те чакам утре. – Изпрати го с усмивка тя. 

Чак навън успя да си поеме въздух. Щеше му се да обвини аромата на цветята, изпълващ магазина, за липсата на кислород, която изпитваше. Защо не можеше да бъде по-словоохотлив! Уж беше журналист, а не можеше да свърже десет думи в нейно присъствие. Почти го хващаше яд на себе си. Добре че тя беше толкова мила и разбираща. Винаги е била такава. Още когато влезе за първи път в магазина ѝ, тя знаеше от какво се нуждае, без да е обелил и дума. Тогава, разбира се, изобщо не погледна на нея като на нещо повече от съобразителна продавачка. Тя беше един от малкото хора в града, които не говореха за загубата му, докато стоеше с гръб към тях. Личеше си, че знае как да уважава чуждите чувства. Скърбящите хора нямат нужда от някой, който да им напомня непрекъснато за това, което са изгубили. Ако повече хора бяха като нея, нямаше да се крие по цял ден в гробището.  

Докато в ума му се прехвърляха тези и други мисли, Той вървеше към гробовете на покойните си син и съпруга. Бяха изтекли шест месеца откакто погреба сина си и седем от погребението на жена му. Все още силно му липсваха, но поне вече болката не го задушаваше. Разбира се, че ги обича! И винаги ще има място за тях в сърцето му! В това нямаше ни най-малко съмнение. Но Той беше жив! Да, жив! Почти беше забравил този факт. От погребението до сега, всеки ден, без изключение, ходеше при тях. Там прекарваше цялото си време. Редакторът на вестника се видя принуден да го пусне в неплатен отпуск за неопределен период. Е, поне не го беше уволнил. Но как се очакваше от него да работи, когато не виждаше смисъл да съществува! Какво ли не би дал, за да можеше отново да е с тях! Дори сега би дал всичко, за да върне времето назад. Но това беше невъзможно. Тях вече ги нямаше. Време беше да пусне духовете им да почиват в мир. Болката не си беше отишла, но нима тя трябва да спира човека да живее? А колко хубав е животът! Ах, Марта! Красивата Марта ден подир ден лекуваше ранената му душа, без дори да знае. Всяка сутрин го посрещаше с усмивка и разбиране. Винаги знаеше как да се държи, какво да каже. Сякаш четеше чувствата му само с поглед. Дали някога би се съгласила да излезе с него? А какво ли си мислеше за него? За семейството му? Дали не беше усетила, че я харесва? Всички тези въпроси Той задаваше на надгробните плочи на жена си и сина си. Че ако не най-близките, кой би могъл да му отговори искрено! Не че очакваше отговор в конвенционалния смисъл, но знаеше, че са до него и ще го напътстват винаги. Вярваше в тях. 

                                                      ~ ~ ~ 

 – Кати –  провикна се той, когато девойката минаваше покрай него, –  почакай, моля те!  

Момичето не искаше да спира, но краката ѝ натежаха и тя не можеше да ги помръдне и на сантиметър.  

 – Моля те, изслушай ме! Не се сърдя и не съм ядосан – заобяснява мъжът. – Напротив. Искам да знаеш, че не мисля, че ти имаш каквато и да било вина за случилото се. Наговорих всички онези неща под влиянието на огромната болка и гняв, които ме бяха обхванали. Беше ме яд не на теб, а на безсилието ми да променя каквото и да е. Две седмици гледах как момчето ми умира, прикован и овързан за безчувствени машинарии, които превръщаха всички признаци за живот в сигнали и диаграми. А само преди две седмици бях погребал съпругата си. Не се оправдавам, не го приемай така. Само знай, че не те обвинявам, Кати. Знам, че е било нещастен случай. Той е трябвало да бъде по-отговорен… Кати, ти не си  виновна затова, че си оцеляла след катастрофата. Не искам да се обвиняваш за случилото се или да си мислиш, че аз те обвинявам. Не исках да те нараня. Знам, че не ти е било никак леко. Прощавай!

След тези думи Той се опита да се усмихне. После бавно се завъртя и се запъти към цветарския магазин.  

Момичето стоеше безмълвно. С нищо не показваше, че е разбрала, какво се бе случило току-що. Една единствена гореща и самотна сълза бавно се застича по бузата ѝ. Изведнъж усети как цялото ѝ лице започна да пари. През замъгления си поглед гледаше плавно отдалечаващата се фигура на бащата на нейната първа любов. Искаше ѝ се да каже нещо, но буца беше заседнала в гърлото ѝ. Тя седна в корените на едно дърво и си изплака мъката. Щом сълзите пресъхнаха, изведнъж усети лекота. Дишаше някак по-свободно.  

Междувременно Той беше стигнал до цветарницата. Сега стоеше пред вратите и събираше смелост да прекрачи прага ѝ. Вътре Марта подреждаше преди малко доставените цветя. Докато я гледаше, умът му прехвърляше всевъзможни сценарии. Изобщо не усети кога беше влязъл, нито пък кога се изтръгна въпросът от устата му:  

– Марта, ще излезеш ли някой път с мен? Може на по чаша кафе или… на вечеря? 

Младата жена се обърна към него. Цялото ѝ същество излъчваше спокойствие. Това, незнайно защо, го накара да почувства, че губи почвата под краката си и в този момент му се прииска никога да не бе изричал тези думи. 

 – Да, Филип, ще изляза с теб.  

Топлина се разля по цялото му тяло. За първи път от половин година насам се усети истински съществуващ, с цяло сърце, биещо неуморно в гърдите му. Усети как щастието си пробиваше път през скованите му от скръбта жили. 

                                                          ~ ~ ~ 

 – Дора? Дора, къде си? – провикна се Филип от прага на входната врата. Беше нервен. Канеше се да съобщи на майката на починалата си съпруга и бабата на загиналия си син, въобще на едничкия си жив роднина, че е поканил жена на среща. Страхуваше се, дали няма да го осъди, че е прекалено рано? Или… 

 – Тук съм, в хола – чу меланхоличния ѝ глас.  

 – Дора, трябва да ти кажа нещо – започна той, докато я гледаше как апатично зяпа телевизора. Пое си въздух и продължи:  

 – Дора, аз винаги съм обичал Ели и никога няма да спра да я обичам. Нито нея, нито Дани. Бих направил всичко, ако можех да ги върна. Знаеш го, нали? 

Спря за миг, за да преглътне заседналите в гърлото му сълзи.  

 – Но не мога – продължи той. – Не мога да върна времето, не мога да върна тях. Знам, че още боли и винаги ще боли. Но, Дора, ние и двамата с теб трябва да се научим да живеем с тази болка. И, в тази връзка, искам да ти кажа нещо, преди да си го чула от другаде. Може да ти се стори егоистично от моя страна и сигурно е така.

Отново замълча.  

 – Моля те, прости ми –  подхвана наново, – но аз искам да продължа напред. Ти си част от моето семейство. Всъщност си единственият ми жив роднина. С теб сме имали много пререкания през годините, но и си бяхме опора в най-трудните моменти, затова те моля да ме разбереш… Днес поканих една жена на среща.  

След последното изречение, думите му приседнаха. Той остана скован и безмълвен. Тя бавно се обърна към него и каза с кротък глас:  

 – Знам.  

Филип ѝ се опули насреща. 

 – Как?  

 – Личеше ти. От известно време вече не си оня призрак, който бродеше наоколо. Очите ти започнаха да светят, походката ти стана по-бодра, а гласът – по-силен. Знам, че дълго отрича и сам пред себе си не искаше да го признаеш. После започна да го криеш заради мен.

 – И? 

 – Какво и? За журналист, често губиш дар слово. 

 – Какво мислиш за срещата? И за другото, което казах?  

 – Като ти се живее – живей. Аз няма да те спирам. Знам, че децата ги няма. Не съм изкуфяла.  

Последното го изрече, без да откъсва поглед от студената светлина, струяща от екрана на телевизора. 

 – Дора, одобряваш ли? 

Възрастната жена въздъхна тежко и му отвърна:  

 – Не ти трябва моето одобрение. Не пред мене си се клел във вярност. Ти беше добър съпруг и баща. Знам, че обичаше дъщеря ми. Тя също те обичаше и би искала да си щастлив. Бъди тогава! Живей!  

 Щом му каза това прие, че за нея този разговор е приключил и извърна глава. Заради напредналата ѝ възраст очите ѝ бяха непрекъснато влажни, но този път Филип нямаше как да не си зададе въпроса, дали в тях сега не се криеше и някоя натежала сълза.

автор Гергана Павлова