КИНЕТОСКОПЪТ

           … 33, 32, 31 … Числата прелитаха през съзнанието на Алек, докато препускаше нагоре по стъпалата.  

... 16, 15, 14 ... Усещаше как не му достига въздух, но не си и помисляше да спре. 

.... 2, 1, 0 ... Когато стигна най-горната площадка се спря, за да си поеме дъх, преди да хукне по дългия коридор. Целта му беше да стигне до последната врата в дъното, ръждата, върху която почти беше прояла изписаните с блажна боя думи „Архив V част – влизането забранено“. Помещенията от I до IV част отдавна бяха запълнени до такава степен, че физически беше невъзможно да се отворят техните врати. Всъщност целият етаж представляваше сметище за отминали проблеми и истории, които отдавна не интересуваха никой жив човек. Дори в коридора имаше купчини с оръфани папки.  

Алек работеше в учреждението от седем години. Намираше работата си за скучна и безполезна. Той беше от типа хора, живеещи ден за ден, без амбиции, планове или мечти. Ако преди осем месеца някой го беше попитал, доволен ли е от живота си, той, без да се замисли, щеше да отговори „Става“. Но преди осем месеца, точно преди годишната си атестация, направи грешка и захвърли една текуща преписка в количката за архива. На следващия ден, когато установи какво е направил, се юрна към деловодството, но вече бяха изпратили делата по направленията. Препсува по три пъти себе си, деловодителя, архива, прекия си началник и комисията по атестацията, докато се изкачваше по протърканите стълби към таванския етаж на западното крило, където се захвърляха всички ненужни папки с дела.  

Архивът не се заключваше. В крайна сметка, на кого са му запритрябвали тонове изхабена, мазна хартия. Затова, щом стигна пред вратата на V част, Алек трябваше само я да бутне по-силно, за да я помести и да се намърда вътре. Гледката, която се разкри пред него, го шокира. Навсякъде бяха струпани камари с папки, които се издигаха над човешки бой и заплашваха да се срутят всеки момент. Той бързо се окопити и започна да се оглежда за най-малко прахолясалата купчина. Внимателно започна да прехвърля папките и скоро намери това, което търсеше. Почувства се късметлия. Тъкмо щеше да си тръгне, когато един слънчев лъч се отрази в някаква огледална повърхност и блясъкът прониза очите му. Той знаеше, че няма повече работа на това място, но се усети привлечен от предмета, намиращ се в дъното на стаята. Не можеше да го види, не знаеше какво представлява, но стремглаво започна да си проправя път към него. Придвижваше се бавно между купчините с дела, като се стараеше да не го затрупа някоя лавина. Мина му през ум, че ако това се случеше, никой нямаше да го намери. Тук се качваше само дежурния деловодител и то само в последния четвъртък на месеца, за да стовари поредната партида дела.  

Щом стигна до целта си, започна внимателно да изравя предмета изпод пепелясалите хартии. Първоначално го помисли за шкаф, но после видя избелелия надпис, гасящ „Последното изобретение на Едисон. Кинетоскоп.“ Да, това беше истински, оцелял, като по чудо, заточен в забвение, оригинален кинетоскоп. Алек го изрови от натрупаната върху него хартия и изведнъж чу как от вътрешността му зазвуча скрибуцане. Възможно ли беше след толкова години дяволската машина още да работи?! Имаше един начин да разбере. Надвеси се над него и надникна през окуляра. Лещата беше спукана, но образът върху лентата беше жив. Вътрешността на шкафа светеше с приглушена светлина и пред очите му затанцува красива девойка. Той я гледаше като хипнотизиран. По дрехите ѝ личеше, че е живяла поне няколко столетия преди той да се роди, но, въпреки това, можеше да се закълне, че това беше Тили. Спомни си как тя седеше на чина пред него; как русата ѝ коса, вързана на опашка, блестеше на слънце; как заедно се прибираха от училище; как се целунаха за първи път; и как онази кола я премаза пред очите му. Спомни си колко много я обичаше и какъв живот ѝ обещаваше, ако се съгласеше да се омъжи за него. Разбира се, тя не се съгласи. Всеки път, когато ставаше дума за това, тя го поглеждаше право в очите и започваше да се смее. Колко красива беше! И ето я тук и сега, отново му се смееше в очите и танцуваше.  

Алек нямаше представа колко време е прекарал там, прегърбен над кинетоскопа, но от транса му го изкара звукът на скърцащи колела. Деловодителят идваше. Стреснат, на раз- на два, отново затрупа машината и побърза да се отдалечи от нея, колкото може повече. Стисна под мишница преписката си и си запроправя път към изхода.  

Оттогава не минаваше и ден, в който не се качваше в архива, за да се любува на Тили. Отначало идваше по веднъж на ден, после по два, докато не започна да прекарва всяка свободна минута с кинетоскопа. И всеки път Тили беше на различно място – веднъж му махаше щастливо от плаж с палми, друг път се усмихваше закачливо, докато се разхождаше по улицата, а понякога танцуваше лудешки под ритмите на въображаем оркестър. Но всеки път беше жива и той беше убеден в това. Знаеше го, защото всеки път, когато я гледаше той самият се чувстваше жив. Не го беше разбрал тогава, но, явно, когато Тили умря, той беше умрял заедно с нея. Объркването му, че я е надживял, си го обясняваше с това, че погребаха само нея. Сега това нямаше значение, защото отново бяха заедно. Беше забравил какво е да си щастлив, докато тя не се върна обратно при него. Каквото и да ставаше, не можеше да я изгуби отново. Трябваше да измисли как да измъкне кинетоскопа от тоя мухлясал таван. Мисълта, че тя е заклещена на такова противно място, не му даваше мира.  

Една вечер, след като отново беше стоял до последно в архива, се прибра, твърдо решен да намери начин и най-късно до идния петък, кинетоскопът да е пренесен в неговата стая.  

Живееше в приличен апартамент, но не понасяше факта, че трябваше да го дели с неудачник като Дан. С него се знаеха още от университета. Навремето го смяташе за забавен тип, винаги готов да се направи на шут за общия смях. Е, имаше един-два съмнителни момента в миналото си, но кой ги няма! А и тогава бяха толкова млади, че не му изглеждаха да са от кой-знае-какво значение. Но сега го ненавиждаше. Беше си останал същия развей-прах – безработен, вечно оплетен в някаква лъжа и опитващ се да изкрънка пари от всеки свой познат. Така и така никога не плащаше нито наема, нито сметките, защо не го беше изгонил досега?  

– Здрасти, не разбрах, че си се прибрал – подхвана го Дан още от вратата. – Да те питам, имаш ли една излишна двайсетачка?  

И му се ухили като тиква. На езика на Алек беше да го прати по дяволите, но му хрумна нещо.  

– Дан, имам предложение за теб. Ще ти дам петдесетачка, ако ми помогнеш за една работа. 

Дан се поколеба. Думата работа закънтя обезпокоително в съзнанието му, но го беше яката закъсал. 

– За какво става на въпрос?  

– Нали знаеш къде работя. – Дан кимна. – Ела, утре след 17,30 ч., като влез през страничния вход. Кажи на охраната, че идваш при мен. Аз ще сляза да те посрещна. Ясно? 

– Да, ама, аз пак не разбрах, за какво стана въпрос. 

– Не го мисли. Почини си добре и утре разчитам на теб. 

Дан остана в неведение, но мисълта за петдесетачката притъпи всички съмнения, които можеше да има. Алек реши, че колкото по-малко знае тоя непрокопсаник, толкова по-големи са шансовете да не продъни работата.  

На другия ден, точно в 17,30 ч. телефонът в кабината на Алек иззвъня, за да му съобщят, че посетителят му е дошъл. Щом чу това, веднага се препусна към страничния вход, за да го посрещне. По-рано през деня беше бутнал два стека цигари и една бутилка евтино уиски на охранителя и знаеше, че нямаше да има проблем с него. Знаеше точно откъде да минат, за да не ги засекат камерите. Дотук добре, помисли си Алек. Двамата бяха достатъчно силни, че да затъркалят кинетоскопа до вкъщи. Беше свил една количка от склада, която да им послужи при пренасянето. След работно време, никой нямаше да забележи, че използва товарния асансьор. Най-трудната част щеше да бъде да измъкнат кинетоскопа от архива. Днес цял час се опитва да проправи път, не беше напреднал значително, но вярваше, че това муле Дан ще е достатъчно напористо, за да поразбута достатъчно купчините.   

– Точен си. Хайде, ела с мен – започна Алек, още преди Дан да е могъл да каже каквото и да било.  

– Е, за какво става на въпрос? – Подозрително го изгледа Дан.  

– Спокойно. Не е нищо незаконно – отвърна му Алек, докато го превеждаше през едно тясно коридорче, водещо до началото на още по-тясно вито стълбище. Дан поклати глава, но не каза нищо повече. Беше дошъл за пари и сега го глождеше мисълта, че тая работа можеше да се окаже по-дебела, а евтино се беше продал. Започна да мисли колко още можеше да измъкне. Поне стотачка, какво ти (!) и две можеше да вземе. Ядоса се на себе си и подхвана:  

– Слушай, не ми харесва как се промъкваме като мишоци. Правя го, защото сме приятели, но да знаеш, че за петдесет кинта, да си сложа главата в торбата, не ми се струва честно. Не ме разбирай погрешно, знаем се от време оно, но ... 

– Разбрах те правилно – прекъсна го раздразнен Алек. – Ще ти дам сто. 

– Двеста. 

– Сто и петдесет и нито лев отгоре! 

– Дадено! Нали сме приятели – мазно се ухили Дан.  

– Хубаво, почти стигнахме. 

– Тия проклети стълби нямат край, свят ми се зави. 

– Още малко ти казвам. Няма да се бавим много.  

Дан го погледна с недоверие, но нямаше връщане назад.  

След няколко минути двамата се озоваха на малка площадка пред голяма ръждясала врата, катинарът на която вече беше разбит. Преди няколко дни Алек се беше погрижил лично за това. Дан се изсмя злобно, знаеше точно какво е станало. Преди години, причината двамата да се сдушат беше способността на единия да надвие всеки, изпречил се на пътя му и способността на другия да разбие всяка ключалка. Имаха изгода един от друг и направиха няколко добри удара. Разбира се, не можеха да се увличат и веднага щом започна да се шушука около тях, проявиха достатъчно здрав разум да прекратят всичко и да се снишат за известно време. В последните години обаче Дан беше започнал да мисли, че Алек се е превърнал в безгръбначно мекотело, но точно в този момент вярата в стария му приятел започна да се възвръща. Може пак да се позавъртят двамата насам-натам. Биваше си ги едно време.  

– Виждам, че си подготвил терена – ухилено изсъска Дан.  

Алек не му отговори, а задърпа вратата, беше тежка, скърцаше пронизително и едва се мърдаше.  

– Дай на мен – избута го Дан и с лекота я отвори.  

Алек се усмихна на себе си. Приятелят му може да имаше много кусури, но беше як като бик. Не беше много висок, но за сметка на това беше силен като за двама. Беше точният човек за тая работа.  

След като минаха през вратата се озоваха в сумрачен коридор. Алек направи знак на Дан да го последва. Двамата вървяха един след друг, без излишни приказки помежду им. Когато най-накрая стигнаха до ръждясалата врата с надпис „Архив V част – влизането забранено“, Алек избута спокойно вратата, а гледката която се разкри отвътре предизвика неконтролируем смях у Дан. 

– Млъкни! – Викна му Алек. 

– Човече, каква работа имаме тук? – През смях изхриптя Дан. 

– Млъквай ти казвам! Влез и ще ти обясня.  

– Хайде, де! Кой ще ме чуе? Всичко живо, което е с разсъдъка си, е офейкало още преди час. 

– Млъкни и ела при мен!  

Дан изсумтя и влезе в претъпканата стая. 

– Мамка му! Тук няма къде да стъпи човек! Ти да не полудя? Какво правим тук?  

– Върви след мен. Проправил съм път. 

Дан отново изсумтя и отново последва приятеля си. Вече съжаляваше, че се е навил на тая работа. Но сто и петдесет са си сто и петдесет, още повече като си с нула. 

Проправения от Алек път повече приличаше на лабиринт. Дан едва се промъкваше през него. Тялото му беше доста по-едро от това на Алек. Но все пак се беше съгласил да свърши работата. С много заобикаляния стигнаха до дъното на стаята и се спряха пред някакъв стар шкаф.  

– Слушай – подхвана Алек, – искам да пренесем с теб тази машина у нас, в моята стая. 

– Я, пак? – Озадачено се почеса по темето Дан. – За какво, дяволите да те вземат, ти е тоя одъртял шкаф? 

– Това не е шкаф, а кинетоскоп. 

– К ҆ во? 

– Кинетоскоп – раздразнено му заобяснява Алек. – Това е машина, която показва късометражни филми. Виж, от горната страна има окуляр, гледаш през него. 

– Ти чална ли се? 

– Виж, каза, че ще ми помогнеш и ако си искаш парите, залавяй се за работа. 

– Добре де, добре. Ама струва ли си труда? 

– Ще ти платя веднага щом я занесем у нас. Пред вратата, в коридора, нали видя, че съм подготвил количка. Като измъкнем машината от тук, ще я качим на количката, ще я свалим с товарния асансьор и ще я забутаме до нас. Работата е само да я изнесем от тая проклета стая. Виж, днес оставих тук и един лост. 

– Добре, ама, кажи поне, как се гледат филми на това чудо – засмя се Дан и заоглежда подигравателно апарата. – Хе-хе, знаех си, че си откачил, но не знаех, че е чак толкова!...Абе, тая машина да не е скъпа? Чакай, ако я продаваш, искам дял! 

– Няма да я продавам, по дяволите. Нали ти казах, че я искам за себе си. Ще стои в моята стая. Ако не ми вярваш, по веднъж на ден ще те пускам да влезеш, за да видиш, че никъде не съм я преместил. Сега да се залавяме за работа! 

– Успокой се, бе, човек. Вярвам ти, ще ти помогна, дал съм дума. Но ако ще я продаваш... 

– Няма да я продавам! Хвани я от твоята страна, аз ще я повдигна леко с лоста... 

Изведнъж механизмът в машината отново се задвижи и заскрибуца. Звукът привлече и двамата – Алек се прокле, че точно в този момент е решила да се задвижи, а Дан щеше да се пръсне от смях. 

– Я, филмът почна! – Захили се Дан и заби око в шпионката. – Ха, ти да видиш! То работи! Бре! 

– Хайде, не се заплесвай! Не може да се бавим вечно. В 20 ч. ще заключат. 

– Я, я, гледай каква мадама! Ха-ха! 

Тили, помисли си Алек и кръвта му кипна.  

– Махни се оттам! 

– Ей, к ҆ ви крака вади! Ха-ха! 

– Чу ли каквото ти казах! Махни се оттам!  

– ҆ Що? Да не ти е гадже? Ха-ха!  

Ядът на Алек, че този пропаднал неудачник скверни с погледа си най-милото същество на тоя свят, прерасна в гняв. Преди да се усети какво прави, той вдигна дясната си ръка, замахна и стовари лоста върху обръснатото теме на мерзавеца. Дан се свлече безжизнено до кинетоскопа. Последва втори и трети удар, след тях още три и още един. Когато се опомни, Алек беше целия опръскан с кръв. Кинетоскопът също беше опръскан. Алек се спусна бързо към окуляра, за да види дали Тили е добре. Една рубинена капчица беше попаднала върху лещата. Той внимателно извади носна кърпичка и я попи. Утре ще донеса препарат и ще те изчистя, няма страшно, говореше ѝ той. После се надвеси отново, а Тили му се усмихваше. Изглеждаше толкова щастлива и безгрижна. Точно такава, каквато трябваше да си остане завинаги.  

След като се поуспокои, Алек премести тялото, колкото можеше по-далече от кинетоскопа, но и от входната врата. Внимателно го затрупа с папки, така че да изглежда като всяка друга купчина. Извади няколко дела от кориците и попи кръвта навсякъде. Покри машината и си тръгна едва след като се беше стъмнило. Не можеше да мине през изхода, било то и през страничния, целия опръскан с кръв. Изчака охранителя да се напие и заспи и чак тогава се промъкна покрай него. Още преди месеци си беше направил дубликат на ключовете от входната врата, за да може дори в почивните дни да идва при Тили. Всичко беше за нея! 

Прибра се благополучно. Късметът беше на негова страна тая вечер. Вярно, не успя да пренесе кинетоскопа, но ще измисли нов план, по-добър. Скоро, много скоро, той и тя щяха да бъдат отново заедно, този път завинаги. 

 

      автор Гергана Павлова