Бурята

Цяла нощ валеше като из ведро. Гръмотевици проглушаваха тъмата, а светкавици злобно я разкъсваха. Нора се въртеше неспокойно в леглото си. Ту ѝ ставаше горещо, ту я втрисаше от студ. Още от дете мразеше бурите. Имаше чувството, че я задушават. Страхуваше се и от мълнии, затова, независимо колко задушно ѝ беше, никога не отваряше прозореца. Като малка се завиваше през глава, запушваше ушите си с ръце и стискаше колкото може по-силно клепачите си. Представяше си, че е ясен слънчев ден и е на люлките пред блока. Опита се и сега да направи същото, но хъркането на Боян не ѝ позволяваше да се съсредоточи. Живееха заедно от почти четири години, а го чувстваше толкова чужд и далечен.

Стана и отиде в кухнята да си налее нещо за пиене. Страшно ѝ се искаше да допие бутилката с вино, прибрана в хладилника, но знаеше, че не бива. Ако го направеше, щеше да се намрази. В това беше сигурна. Бяха изтекли пет години, откакто спря да пие. Много се гордееше със себе си. Беше минала през истински ад, докато се откаже окончателно от алкохола.

Наля си чаша студена вода и я пресуши на един дъх. Сипа си още една и докато гледаше как се излива пороят навън, ѝ се прииска да избяга. Без багаж, просто да си обуе обувките и, както си е по пижама, тихо да отключи вратата и да потъне в нощта. Щеше да отиде на гарата и да хване първия влак, без значение за къде. Почти чуваше ритмичното потракване на колелата. После щеше да си намери някое местенце, където да остане ден-два и пак щеше да тръгне нанякъде.

Хъркането на Боян се чуваше дори и в кухнята. Опита се отново да си представи, че е във влака, но хриптящият звук я влудяваше. Погледът ѝ се плъзна по плота и се спря върху един нож, останал неизмит по неясни причини. Ами, ако го убие докато спи? Нямаше да усети нищо. И отново щеше да стане тихо. Нора не можеше да си спомни кога за последен път беше спала, без той да ѝ озвучава нощта.

Естествено идеята за убийство беше абсурдна, приумица на изтощеното ѝ съзнание. Напоследък беше ужасно уморена. Работеше до късно. Изоставаше с предаването по всичките си проекти. Не можеше да овладее ситуацията, а това я изкарваше извън релси. Мразеше, когато не се справяше с работата си. Боян не я разбираше. Той не харесваше своята и все ѝ се смееше, колко много се била впрягала за всякакви дреболии. Беше му непонятно как може да е толкова отдадена на нещо, което не ѝ принадлежи. Тя беше само един служител във фирма, наела десетки като нея. Не го понасяше, когато ѝ философстваше за незначителността на това, което върши.

Отново отвори вратата на хладилника и се вгледа в преполовената бутилка. Нито тя, нито Боян пиеха, но снощи имаха гости и бяха купили виното за тях. Докато гледаше как светлината се пречупва в стъклото и се отразява в кехлибарената течност, Нора се опита да си спомни вкуса на траминера. Искаше да вдиша аромата му. Поне това! Тя се протегна и измъкна шишето. Чевръсто извади тапата и заби нос в отвора. Остротата на изпаренията я накара да сбърчи ноздрите си. Беше отвикнала. Преди пиеше по пет-шест бутилки на ден. Спомни си унасящата безтегловност, която я заливаше всеки път щом се напиеше. Как ѝ се искаше и сега да я изпита, само за малко. И преди да се осъзнае, усети леката щипеща течност да се спуска по гърлото ѝ. Е, какво пък! От един път нищо няма да ми стане, каза си тя и смело отпи.

Дъждът не намаляваше. Гръмотевиците вече кънтяха в ушите на Нора. Тя се беше отпуснала върху масата, а до нея лежеше изпитата бутилка. Изпитваше пълно спокойствие. Как ѝ липсваше това състояние! Особено в последно време, едва издържаше да не полудее. Нищо не вървеше. Но сега, всичко беше наред. И да не беше, то със сигурност щеше да се оправи. Ето, вече не чува и Боян. Все едно го няма. Да, колко хубаво е без него, мислеше си тя. Ами, ако наистина изчезнеше от живота ѝ, дали щеше да ѝ липсва? Мисли около минута над тоя въпрос, докато не си призна, че би се чувствала много по-щастлива без него.

Ножът блестеше на кухненския плот. Жената протегна ръка, но той беше много далече от нея. Беше толкова замаяна, че бе изгубила чувството си пространствена ориентация. Още веднъж се протегна и вярваше, че почти го е стигнала, когато пръстите ѝ отново сграбчиха спарения въздух.

Проклети светкавици, ако не бяха те, щеше да отвори прозореца. Усети, че унесът ѝ започва да я напуска. Прииска ѝ се да се разплаче. Не помнеше от кога не се е чувствала толкова добре в кожата си. А само след броени минути щеше да излезе от това състояние. Не, не и не! От утре отново щеше да спре да пие, но тая нощ беше нейна. Искаше само да се чувства спокойна. Бавно се изправи и, подпирайки се на стената, се заклатушка към коридора. От закачалката свали коженото яке на Боян и го метна през главата си. Взе портмонето си и възможно най-тихо отключи входната врата. Сега изпита радост, че приятелят ѝ спеше като заклан.

Щом стигна до входната врата на блока, за миг се поколеба, дали да мине през нея. Светкавиците не спираха, а тротоарът беше залят от вода. Под реката, която се виеше пред нея, знаеше, че се крие асфалтирана улица. Тая нощ нищо не беше такова каквото всъщност е. Тя също не беше на себе си. Това ѝ даде смелост да се запъти към денонощния магазин. Трябваше само да прекоси реката. Беше по домашни чехли, но не осъзнаваше напълно какво значи това. Усети мокър студ. Една светкавица проряза пътя ѝ и пред нея изникнаха две мълнии. Нора се опита да прикрие лицето си. Издаде лек писък, но той се удави в нощта. Последното, което усети беше силен удар, който я изхвърли няколко метра напред. После беше сблъсъкът с каменната река. Младата жена потъна в тишината.      

                                                             автор Гергана Павлова