ДИКТАТОРЪТ

Стоя надвесен над него и гледам как животът гасне в мътните му очи. Не може да помръдне. Изгубил е изцяло контрол над тялото, с което толкова много се гордееше и за което полагаше такива неимоверни грижи. Само в погледа му все още проблясват искрици. Усещам непримиримостта и жаждата му за борба.

Чакам. Имам чувството, че ще полудея. От една страна, не мога да повярвам на късмета си (Ако това изобщо е късмет?!). От друга, не вярвам как подобно нещо може да ми се размине. Нима е възможно никой да не разбере? Нима няма да ми се потърси сметка? Но кой? Кой ще е тоя, който ще го направи? Нали вездесъщият сега лежи безпомощен на пода, в собствената си нечистотия. Гледа ме с изпепеляваща ярост, но сам знае, че е приключил. Не му се вярва, че е по такъв начин. Тоя гняв, дето плискат очите му, май не е толкова срещу мен, колкото срещу орисията да свърши така. Не го е очаквал. Мислеше си, че ще измами смъртта. Имаше я за съюзник. Винаги (досега) е била на негова страна. Достатъчно беше да пожелае нечие „преселение“, без да дава изрични заповеди, без сам да мърси ръцете си, и като с висше, желанието му се претворяваше в действителността. Никой никога не го е чувал да поръчва убийството на нито един от неугодните му, а те все мряха. Политически противници, журналисти, писатели, инакомислещи – всичките умират или изчезват безследно. И все едно не са били. По неведоми пътища изчезват от архивите, от списъците, от библиотеките. От тях остават само сенките на страха, витаещи над всеки, помислил си нещо извън канона.

Краката ми изтръпнаха. Май още диша. Очите му обаче помръкват. Това е добър знак. Трябва да внимавам много. Ако избързам или се забавя прекалено с реакцията си, скъпо ще си платя. Той беше почнал да си мисли и за моето „преселение“. Усетих промяната му през последните няколко дни. Параноята го гонеше от години. И как иначе, с толкова много грехове зад гърба! Всеки един от приближените му си знаеше, че в даден момент можеше да се обърне срещу тях. Повечето го очакваха – някои го бяха приели като нормален свършек на деянията си, но други ставаха по-големи параноици и от него. Това го забавляваше. Много обичаше да звъни по нощите на своите „стреснати овчици“. Така ги наричаше. Обаждаше им се в три сутринта и започваше да се смее в слушалката. После гласът му ставаше леденостуден и издаваше уж някоя важна заповед или искаше отчет за статуса на неиздадена такава. Отсреща се сбъркваха от притеснение и почваха да се обясняват. Той затваряше телефона, преди да са се доизказали и почваше да се залива от смях. Когато присъствах на тия нощни соарета и аз се заливах от смях заедно с него. Всички в стаята се хилехме истерично (Давайте, като за последно!, шепнеше нечии глас в ушите ни). А ония отсреща до сутринта не знаеха, дали някой няма да позвъни на вратата им и да ги отведе от другата страна на мрака.

Времето като да е спряло. Виждам, че уж стрелките се движат, но не се местят. Хайде, умирай или поне изпадни в безсъзнание! Знам, че дори да успеят да му възвърнат пулса, няма да изкара повече от седмица. Само трябва да съм сигурен, че е минало достатъчно време, тогава и съвременната медицина няма да може да го съживи. Ами ако някой влезе и ме види как стоя до него! Не, не, сам съм. И той е сам. Никой не идва тук, без да е извикан. А тая вечер имаше среща само с мен. Дали да не си тръгна и да не го оставя? Не, това би било грешка. Тук няма камери, но в коридора веднага ще ме засекат. Ще се види, че не ме изпраща до входната врата. А всички знаят, че веднъж прекрачил тоя праг, никой не се разхожда никъде, ако не е придружен от него. Не, стоя си тук и все едно още обсъждаме държавните дела.

Дяволите да го вземат! И в тая война, дето ни забърка. И то само от тщеславие, подкокоросван от оня побъркан отшелник. От кой скален манастир допълзя, така и не разбрах. Поредният опортюнист – не е нищо повече от това. Голяма каша, но не е без изход. Да, с правилния подход, може да се спечели много повече, отколкото някои си мислят. Естествено, той не пожела да приеме предложението ми. Каза, че не съм бил мъж. Е, добре, ама не аз бера душа опикан на пода, нали!

Стига съм злорадствал. Минали са по-малко от двадесет минути. Как се влачи това време! Добре, само спокойно. Вече е полупритворил очи. Да, още блестят, но пулсът му е едва доловим. Още малко и кислородът съвсем няма да стига до мозъка му. Веднъж увреди ли се, край. Ами ако ме обвинят, че съм чакал прекалено дълго! Че кой? Аз съм вторият в тая държава. Опозицията ще ликува, че го няма. Вярвам, народът също ще си отдъхне (поне в по-голямата си част). Семейството му… На практика, няма такова – уби големия си син (така де, той загина при катастрофа); жена си я заточи на изток (отиде да живее при роднини); а любовницата и нейните деца ги изпрати в някакъв бункер, откакто почва войната (и те не отидоха там доброволно).

Вече не долавям пулс. Ще изчакам още малко. Да, хубаво е, че няма да липсва на никого със значение. Пък ако някой реши да си направи на уста, знам как да се справя с него. А що се отнася до масата, нямам съмнение, че ще я спечеля. В техните очи, аз бях най-приближеният му. Ще изиграя ролята си като за оскар. Все пак съм завършил актьорско майсторство в Националната академия! Нищо, че от гилдията ме смятат за треторазряден шут, талантът ми е повече от достатъчен, за да омае средностатистическия гласоподавател. В крайна сметка, ако научих нещо от последното десетилетие, то е, че народът иска да бъде забавляван, докато го лъжеш в очите, че ще получи всичко, което иска, без значение какво е то. На никого не му пука за истината – тя е депресираща. Хората искат да се смеят и да се чувстват като победители, докато губят. Аз ще им дам точно това. Те и преди ме харесваха – популярността ми расте във всички социални мрежи. Именно заради това, господинът на пода започна да ме гледа накриво, нали? Яд те беше, че хората ме обичат повече от теб!

Какво блести там на бюрото? Я, пръстенът ти. Аз ти го поръчах за седмите ти поред спечелени „демократични“ избори. Мярката я взеха по моя пръст. Да, 24К чисто злато (бяло), с изпъкнала първа буква на фамилното ти име. Специално ми беше поръчал да искам вместо тирето отгоре, да изобразят корона. А нали помниш, че с теб имаме една и съща фамилия. Ти ме накара да вляза в политиката с бащиното си име, за да не сме обърквали избирателите. Глупости! Не можеше да търпиш прожектора да хвърля светлина върху друг. Спокойно. Обещавам да те изпратя подобаващо. Ще обявя черна седмица, а деня на кончината ти ще направя официален ден на траур за цялата страна. Това ще ти хареса.

Спря да диша! В тоя кабинет няма никакъв мрежови сигнал, но в коридора има. Важно е да не преигравам. Сигурен съм, че записът от камерите ще изтече в интернет. По телефона трябва да звуча разтревожен, но не и истеричен. Е, добре!

Камера! Действие!    

 

                                               автор Гергана Павлова