Щастие

 

Още усещам копринената ѝ коса между пръстите си. Чувствам топлината на дъха ѝ върху кожата си. А и тези прекрасни зелени очи, скрили тайната на вселената в себе си. Разпилените кестеняви къдрици върху възглавницата още ме гъделичкат, докато се опитвам да я прегърна. Чувам смеха ѝ, който таи цялото ми щастие. Господи, колко я обичам!

Никога няма да забравя първия път, в който я видях. В обедната си почивка седях на една пейка в парка и апатично дъвчех сандвич, когато тя ме заговори. Беше ясен юнски ден, но някак си тя успя да заслепи слънцето. Попита ме, дали може да седне до мен. Бъбрек да ми беше поискала, щях да ѝ го дам. Мисля че бях толкова заслепен от нея, че само кимах и мърморех някакви нечленоразделности. Тя се смееше. Помня, че носеше книга. „Ана Каренина“. Каза, че била много отегчителна, но трябвало да я довърши до края на седмицата. Паднала ѝ се за анализ. Честно, нищо не помня какво ми говори. Само кимах като глупак. Беше толкова красива.

Почти не вярвах на късмета си, когато спа за първи път с мен. Знаех, че съм много под нивото ѝ, но дяволите да го вземат оня, който би я обичал повече от мен. Почти ме боли като си спомня нежната ѝ кожа. Мирише на пролет. Не знам как да я опиша по друг начин. Бях толкова щастлив с нея.

Уви, както всички хубави неща в тоя живот, и нашата приказка си имаше край. Сложи го жена ми. Голям скандал стана. Ако не беше детето, щях да я напусна, без да се замисля. Ама сърцето ми се къса за малката. Съдът ще я даде на майка ѝ, чумата да я тръшне, но къде ти. И така, щастието свърши.

Днес тя се омъжва за друг. Червата ми се свиват при мисълта, че някакъв сульо ще я държи в обятията си. Тоя суек няма как да знае каква жена има. Не вярвам да е щастлива с него. Не и след това, което имахме двамата. Може би един ден пак ще сме заедно. Тоя свят е устроен странному, иди го разбери.      

 

                                                                                 автор Гергана Павлова