Летящият фургон

 

– Хайде, почвай!

– Първо, не ми давай зор. Второ, казва се започвай. И трето, никога не командвай хората – признак на лошо възпитание е.

– Добре, извинявай. Сега, моля те, започни с историята.

– Така, докъде бяхме стигнали снощи?

– Ами, обеща ми нова история.

– Да, вярно. Вече остарявам, паметта ми не е това, което беше.

– Че ти отдавна си стар. Още преди аз да се родя.

– Прав си, но не е възпитано да се говори за това, особено в присъствието на старци.

– Ох, разбрах! Не е възпитано да командвам, да казвам, че си стар и… от снощи имаше още невъзпитани неща, но не ги помня.

– Аз вярно съм стар, но ти си на шест. Какво толкова имаш в главата, че не помниш какво говорихме миналата вечер?

– Ще ми разкажеш ли история или не?

– Не бъди нетърпелив.

– Уф-ф…

– Хайде, хайде, започвам. Преди много години, аз още бях момче…

– Леле, че ти бил ли си момче?

– Да и както ти казах още преди месеци, не е възпитано да прекъсваш говорещия, още повече, за да му напомниш колко стар е той.

– До-о-бре.

– Бях малко по-голям от теб…

– На колко?

– На осем. Тогава в нашия град дойде един пътуващ клоун.

– Ама сам, без цирк!

– Да, сам, без цирк. Всеки ден изнасяше представления на площада пред кметството, дори когато валеше.

– Не му ли е било студено?

– Сигурно, но това не го спираше. Беше много смешен. Ние, децата, не пропускахме негово представление, независимо от времето. Когато навън беше лошо, го гледахме през прозорците или изпод някой навес. Той, макар да не ни виждаше, знаеше, че сме там и никога не претупваше репертоара си.

– Какво е репертоар?

– Това са всичките номера, които искаше да покаже. Беше артист на световно ниво, но не това беше най-забележителното у него.

– А какво?

– Живееше в един фургон, летящ фургон.

– Летящ фургон, наистина?

– Да, беше го завързал за перилата на моста до площада. Нямаше човек в града, който да не искаше да се качи в неговия фургон, но, за съжаление, само кметът, началникът на полицията и неговият наместник имаха тая чест. Нали трябваше да се уверят в почтеността му.

– А как така летеше? Крила ли имаше?

– Не. На вид си беше най-обикновен фургон, нямаше прикрепен двигател към него, нито криле, нито каквото и да било друго. От входната му врата висеше въжена стълба. По нея се качваше и слизаше Сасу. Така се казваше клоунът. Веднъж се качих по тая стълба. Исках да надникна през прозореца му.

– Нали уж не било възпитано?

– Не е, но аз бях дете като теб и още не разбирах напълно тая работа с възпитанието. Затова един следобед, прибирайки се от училище, минах по моста и реших, че каквото и да става, ще надникна в дома на Сасу.

– И какво видя?

– Видях легло с желязна рамка, дървена маса и два стола. Да си призная, останах разочарован. Сасу беше невероятен клоун, но жилището му бе най-обикновено. На стената срещу леглото имаше тоалетка с огледало, а на табуретката пред нея седеше мъж. Изглеждаше уморен, с посивяла коса и увиснала кожа на бузите. Прозорецът беше доста мътен, но се кълна, че виждах тъга в очите му. Изведнъж, без да знам защо, ми стана мъчно. Исках да се махна колкото може по-бързо от там. Спуснах се по въжената стълба и с всички сили затичах към вкъщи.

На другия ден отидох на площада с другите деца. Сасу беше наистина смешен клоун. Колкото и тъжно да ми беше, не можех да спра да се смея. Накрая забравих за тъгата си. Сърцето ми пееше и подскачаше от щастие. Преди да се усетя не беше останал и помен от вчерашните ми премеждия. Прибрах се весел и безгрижен.

Вечерта обаче отново си спомних за тъжния човек. Трябваше да разбера кой беше той и защо живееше с такъв веселяк като Сасу. Затова на следващия ден, след като свърши представлението, изчаках всички да се разотидат и се приближих до него. Направо го попитах кой е тъжният мъж, когото бях видял през прозореца му. Той беше доста изненадан, че съм се качил до фургона му. Но вместо да ми се скара и да ме отпрати, кротко ме попита, защо смятам, че мъжът е тъжен. Защото е стар, отговорих му напето аз. Сасу избухна в смях.

Мило момче, каза ми той, онзи, който си видял през прозореца е дете, същото като теб. Да, да, не ме гледай така. Той е дете и се радва с цялото си сърце на всичко, на което се радваш и ти. Само че преди години срещна един магьосник, който му обеща да му разкрие тайните на вселената. Единствената отплата, която му поиска беше времето. Времето на момчето. То веднага прие, без да се замисли. И дълги години беше напълно щастливо. Магьосникът съвестно му разбулваше всички красиви загадки, сред които живеем. Научи го на много повече, отколкото момчето някога си мислеше, че може да съществува. Показа му магията на сбъднатите мечти и споделените радости; разкри му тайната на щастието – как сам да го носи в сърцето си и да го предава на другите; научи го да обича, без да очаква да бъде обичан. Но всички тези знания си дойдоха с цената. Тялото на момчето остаря. Вярно, това, което бе получило от магьосника струваше много повече от прошарените коси и бръчките. Но, все пак, момчето се почувствало измамено. Затова ти се е сторило тъжно онзи ден. Бил се е отдал на спомените си по миналото, без да оцени колко много има сега. В крайна сметка, колко са хората, живеещи в летящи фургони?

А кой е този магьосник?, попитах аз.

Сасу отново се усмихна.

Той сам ще ти се разкрие, когато си готов да се срещнеш с него, отвърна ми клоунът.

Ама аз не искам да остарявам, креснах аз.

Рано ти е още да мислиш за старостта, поде той. Радвай се на вятъра в косите, на камъчетата, които усещаш под краката, на топлите води на реката през лятото; смей се със слънчевите лъчи; скачай в локвите, на пук на лошото време; мечтай с отворени очи. Магьосникът никога не идва, докато тези неща ти носят щастие.       

Аз му повярвах. Вкопчих се с някаква дива ярост в цялото щастие, което детството може да ти донесе. И Сасу се оказа прав. Магьосникът не дойде при мен, докато светът ми се изпълваше с тези неща.

Ей, ама ти заспа!

– Не съм. Със затворени очи си представям по-хубаво.

– Тук си прав.

– Знаеш ли, един ден, когато войната свърши и отново построят моста до площада пред кметството, може би Сасу ще се върне, а? Може би ще ни даде да се качим в летящия му фургон?

– Със сигурност! Тогава аз, ти и Сасу ще летим волни в небето, без да ни е страх от вражески самолети.

– Повече няма да се крием в мазета.

– Никога!

– А може като летим с фургона по-лесно да намерим мама и татко.

– Разбира се, момчето ми. Някой ден ще се реем сред облаците с истински летящ фургон, а дотогава… ще мечтаем – на сън и на яве… Сега спи, дете, спи и сънувай свободата на прекрасното синьо небе.    

                                                                         автор Гергана Павлова