Искрите в нас

Синкавата светлина от екрана на лаптопа хвърляше болнаво отражение върху лицето му. Правеше го да изглежда по-възрастен, но, може би, това бе от умората. Вече втора седмица откакто будуваше нощем. Връзваха му се някакви три-четири часа сън на денонощие, колкото мозъкът му съвсем да не откаже. А всяка минута, в която беше буден, прекарваше търсейки нея. Търсеше я сред публикациите ѝ в социалните мрежи, сред тези на нейните приятели, сред старите ѝ снимки, но никога в спомените си. Като че се страхуваше, че ако се разрови в тях, ще осъзнае как всичко отдавна е приключило.

От съседния апартамент се разнесе глъчка. Смехът премина през стената и удари самотата му. В отговор тя започна да го задушава. Не помогнаха и оживените стъпки, идващи от горния етаж. Беше заобиколен от радостни хора, а никога не се бе чувствал толкова изоставен.

Ново известие. Отбелязала се е, че е на някаква вила и се чувства страхотно в компанията на осем други. И нито един не бе той. Тя беше щастлива без него. Може би бе намерила нова любов. Най-вероятно я беше срещнала още, докато са били заедно. Няма значение. Нали той още я обичаше. Все се надяваше, че ще му звънне поне веднъж през последния месец и половина. Уж се разделиха като приятели. Наговориха си разни врели-некипели, че винаги могат да разчитат един на друг за всичко и тям подобни. Празни думи. И затова сега той е сам в навечерието на Коледа. А тя знае това. Дали? Би трябвало – знае, че няма при кого да се прибере в родния си град; знае, че няма много приятели; знае, че не обича да излиза. Нали го напусна заради последното. Не ѝ беше присърце да прекарва толкова време вкъщи с него. Искаше си свободата и пътуванията с приятели. И ги получи.

Шумът от съседите се усили. Музиката вече кънтеше в ушите му. Проклети да бъдат! Те, тя, всички, които в тоя момент се чувстват глупаво щастливи! Да, защото само глупак може да се радва, че календарът се е изместил с един ден. Това не е повод да се наплюскаш като прасе и да се напиеш като свиня. Не, тоя специалитет е за другата седмица. Как иначе ще се почете григорианския календар!

Озлобението му го беше заляло, когато чу как нещо или някой се строполи на горния етаж. Тъпият удар беше съпроводен с гръмогласен смях. Това съвсем замъгли разсъдъка му. Грабна си якето и излезе.

Нощта го посрещна като чужд гост. Тя беше топла, светла и шумна. В нея нямаше нищо тихо и свято. Приличаше на парад, в който всеки се опитваше да изглежда по-щастлив от другите. Позьорщина! Прииска му се да не бе излизал. Беше на косъм да се прибере обратно, но си спомни за съседите. Тук поне беше на открито и можеше да бяга от щастливите идиоти.

Така прекара нощта – бягайки от идиотите. Лошото беше, че те бяха навсякъде. По площадите, по парковете, по улиците. Някои от тях се прибираха към домовете си след весела вечер, други – тепърва излизаха, а трети си празнуваха под открито небе. От всеки ъгъл звучеше музика. Всички заведения бяха отворени и препълнени. А уж нямало пари! Имаше и няколко концерта на открито, които тълпата го застави да посети, повличайки го със себе си. И, естествено, къде ти подобни мероприятия без пиротехнически изпълнения! Никога не бе харесвал зарята. Смяташе я за излишна помпозност, с която едновремешните богаташи демонстрирали лукса си пред простолюдието, дето нямало пари и за свещи. А сега тоя кич му се блещеше в лицето. Пълна тъпотия!

Слава Богу, и на тая вакханалия ѝ дойде краят. Бледите слънчеви лъчи приглушено осветяваха остатъците от снощното празненство, докато участниците спяха омаломощени от излялата се от тях радост. Най-после тишина и покой! Михаил се усмихна на себе си, подритвайки една празна бирена кутия, вървейки към дома си. Толкова ли е трудно хората да не ти досаждат? Явно.

Щом се прибра и вратата хлопна зад гърба му, го заля блажена умора. Строполи се на дивана и заспа както си беше с якето. Събуди се няколко часа по-късно, без да знае какво се случва. В крайна сметка, двете седмици на лишаване от сън си бяха казали думата. Главата му тежеше, оглеждаше се сънено и не беше сигурен какво го бе събудило. Оказа се, че телефонът му звъни. Снощи го беше зарязал на бюрото, без да се сети изобщо да го вземе. Беше прекарал цяла една нощ, без да мисли за нея.

Някой го търсеше много упорито. Мишо се протегна и не повярва, че чете правилно името, изписано върху екрана. За части от секундата се зачуди дали да отговори, но се осъзна бързо и натисна зелената слушалка.

– Ало – сънено отговори той.

– Весела Коледа. Исках да ти пожелая Весела Коледа – гласът отсреща звучеше неуверен и смутен.

– Няма нищо весело в Коледата. Но на теб, ако ти е весело, така да бъде.

Настана кратко мълчание, което другата страна прекъсна:

– Тогава, честита Коледа. Но само не ме питай защо ти честитя подобен ден. Знам, че винаги си мразил всички празници.

– Щом знаеш, защо ми звъниш за такива тъпотии.

– Защото си идиот! – Кресна тя и затвори телефона.

Вярно, голям кретен беше. Но тя му се обади. След месец и половина му звънна на втория най-скапан ден от годината (нищо не бие 31 декември). За първи път откакто се разделиха, той се почувства щастлив. Вдигна телефона и веднага избра номера ѝ.

– Да – сопнато му отговори тя.

– Искаш ли да се видим на по кафе тия дни? Нали така и така никой няма да работи.

– Мишо, всичко свърши. Звъннах ти, защото предположих, колко гадно може да ти е. Всъщност, не знам дали ти е гадно или не, но не ми се иска да се чувстваш зле.

– Излизаш ли с друг?

– Не точно.

– Добре, тогава излез с мен. Само веднъж. Ще пием кафе, може да ми кажеш колко голям кретен съм или да си мълчиш през цялото време. Аз мога да ти кажа защо съм такъв кретен или защо смятам, че между нас още не е свършило, а мога и да не го кажа. Мога и аз да мълча. Излез с мен, дори и само да си помълчим заедно.

Тя не отговори веднага. Усети колебанието ѝ, докато изричаше:

– Сигурно мозъкът ми още не е изтрезнял. Съгласна съм да се видим. Какво ще кажеш за утре. Ще ти пиша довечера за час, че съм на една вила с приятели и след малко тръгваме.

– Четох, че утре вечер ще има заря на главния площад. – Гласът му звучеше по-уверен, отколкото той се чувстваше. – Ако пием кафето по-късно следобеда, може да отидем да я погледаме.

– Ти мразиш зарята.

– Но ти я обичаш. А и мразя е много силна дума. Да кажем, че сам не бих я гледал.

– Ще ти пиша довечера. Чао, засега.

– Чао.

Мишо остави телефона на масата, свали си якето и отиде до прозореца. Вгледа се в силуета на града пред него. Като че снощи беше на съвсем различно място. Без светлините, без хората, без музиката и смеха, тая грамадна буца излъчваше само тягостна сивота. Замисли се за Лилия. За искрящите ѝ очи, за лъчезарната ѝ усмивка, за блясъка в косите ѝ. Огнена тръпка го жегна в сърцето, пробяга по цялото му тяло и се разля в усмивка върху лицето. Видя я в отражението си в стъклото на прозореца. Отдавна не се беше усмихвал. Колко различно се чувстваше сега! Невероятно е на какво е способна една малка искрица.    

   

                                                               автор Гергана Павлова