Копнеж за живот
Последните слънчеви лъчи нежно целуваха полузаспалото
море, преди да го предадат в обятията на мрака. Пламен стоеше на палубата,
подпрял се на перилата, и наблюдаваше този хилядолетен ритуал с чувство на тъга
и копнеж. Тъжеше, че чак след три месеца щеше да плава отново в открито море и
копнееше настоящият момент никога да не свършва. Искаше му се да потъне заедно
със светлината в една вселена, където времето нямаше никакво значение; където
не съществуваха хора, дребнавости и изисквания. Изисквания за изпълнение на
дълг, на въпроси на чест и тям подобните измишльотини на самотниците. Опитваше
се да се укори за тези свои мисли, но не бе способен. Представяше си майка си,
остаряла с още половин година, отпусната, забравена от живота, чакаща го да се
прибере и да се погрижи за нея. Вече чуваше оплакванията ѝ – за здравето,
политиката, парите, самотата. Внушаваше му, че и той трябва да се чувства по
същия начин. Вече не бе момче, а мъж с посивели коси, гонещ необозрими
хоризонти. Той бе мечтател, нехранимайко, прокажен. Неспособен да обича друго
освен морската шир и синевата отгоре ѝ.
В съзнанието му изплува далечен спомен. Беше петнайсет
годишен, когато за пръв път спа с жена. Беше една поизносена проститутка, която
излъга за годините си, все едно ѝ пукаше. Спомни си колко не му хареса цялото
нещо. Отпуснатото тяло, миризмата на пот и дъхът ѝ на спирт. Всичко му навяваше
разруха. Буквално избяга от нея. Спомни си как тичаше като обезумял. Искаше
само да бъде възможно по-далече от тоя живот. И точно когато се уплаши, че
безнадеждността го е погълнала, в лицето го удари соленият бриз. Тогава осъзна,
че всичко щеше бъде наред. Единствено не трябваше да се отделя от своето любимо
море.
Още от съвсем малък се чувстваше свързан с това
безкрайно синьо. Сигурно в кръвта му течеше част от него. По друг начин не
можеше да обясни зависимостта си. Знаеше, че може да бъде щастлив само когато е
наоколо му. Всеки път щом му се налагаше да се отдалечи от него, се чувстваше
изгубен и самотен. Нямаше търпение отново да попадне насред вълните му. Не се
страхуваше, че те могат да го погълнат. Напротив, не можеше да си представи по-естествен
завършек на своя земен път. Все пак така бе свършил и баща му. Сигурно беше
нещо наследствено.
Мракът покри синевата. Спусна се заплашително над
света и започна да се храни със страховете му. Пламен потръпна. По изгрев
слънце, ако всичко беше нормално, щяха да акостират на пристанището в родния му
град, където щяха да го чакат безконечните укори на всичките му роднини.
Затвори очи и се опита да не мисли за това. Не за първи път щеше да се изправи
срещу тях. Това, което го плашеше бе, че можеше да е за последен. Годините му
напредваха и се страхуваше, че от компанията ще решат да го освободят. Самата
идея за това го ужасяваше. Кажи-речи беше прекарал целия си живот по кораби.
Можеше да живее истински само когато плаваше. Тук беше открил смисъл в
съществуването, беше се научил да обича, да споделя страстите си и да бъде
разбиран, да го приемат такъв, какъвто бе. Неща, които на сушата не му се бяха
случвали.
– Вечерта се очертава спокойна – чу зад себе си гласа
на помощник-капитана. Без да се обръща, му отвърна:
– Сигурно си прав. Ти винаги си имал усещане за тия
неща.
– Ще ми се да ме гледаш в очите, когато говорим.
– Няма смисъл. С теб отдавна няма какво да си кажем.
– Не ми се иска да е така. Навремето бяхме приятели.
– Навремето бяхме много повече. Поне аз така чувствах
нещата.
– Не мога да повярвам, че още ми се сърдиш.
– Защото не ти се сърдя. Никога не съм ти се сърдил и
не смятам, че създавам такова впечатление.
– Надявам се да е така. Както знаеш, не ми се отдава
особено да предугаждам емоции. Не в това е силата ми.
– Затова ли дойде? За да ми кажеш, че не разбираш от
хора и чувства.
– Не, не за това. За друго.
– За какво?
– Небето е невероятно тая нощ, не смяташ ли?
– Ти така и не се научи да се ориентираш по звездите.
– Не ми трябва, отдавна има програми за това.
– Ей това ти е проблемът. Не се интересуваш от нищо, което
не може да бъде отразено в интеграла или цифров код. Не можеш да се справиш с
нищо истинско, нито емоции, нито хора…
– Не дойдох да водим тоя разговор.
– Не ми се сопай, ти така и не каза защо си тук.
Познавайки те, предполагам, че се отнася до хора и чувства и затова си седнал
да го увърташ. Хайде, казвай каквото имаш да казваш и си тръгвай.
– Виж, не мога да потвърдя нищо със сигурност. Приеми
го като слух, но се говори, че, може би, не всички ще бъдем включени в
следващото плаване.
– Какво имаш предвид?
– Аз – нищо. Пак казвам, това е само слух. Но се
говори за обновяване на екипажа. Сещаш се, по-млади хора и така нататък…
– Жорж, голямо леке си.
– Нямаш право да ми говориш така!
– Напротив. Много добре знам, че ти даваш идеите за
нововъведенията. Нали заради острия ти интригантски ум те направиха помощник-капитан,
измествайки хора, много по-квалифицирани от теб, включително мен.
– Няма да слушам как ме обиждаш!
– Свободен си да си тръгнеш, моряко.
– Исках само да постъпя като добър приятел.
– Никога не си бил такъв.
Пламен чу как разгневеният помощник-капитан се завъртя
на пети и прекоси палубата.
Е, какво пък, помисли си той. Нима това не чака
всички, имали дързостта да оцелеят сред стихиите на морето? Може би наистина
съм уморен, но още не съм го разбрал. И като се замисли човек, не е лошо да се
позавъртя вкъщи. От години жилището е за ремонт. Старата ще се зарадва, че вече
няма да е сама. През последните години само се оплаква как щяла да умре и никой
нямало да разбере. Дърташки глупости!
Мъжът усети как нечии студени ръце обхванаха шията му.
Опита да се освободи от тях, но не можеше да ги напипа, все едно не бяха там.
Започна да се бори, искаше му се да погледне тоя злодей в очите, но в
съзнанието му кънтяха укорите на роднините му, как бил изоставил родната си
майка, за да гони вятъра. Не, не вятъра, а щастието – онова, дето те изпълва
със смисъл; дето те прави свободен; дето те кара да усещаш сладостта на
въздуха. Как да позволи подобно нещо да му се изплъзне? Как да се откаже?
Пламен напрегна сетните си сили. Изведнъж осъзна, че
не трябва да се отказва от нищо. Спомни си гледката, откриваща се през
прозореца на стаята му. Сети се за старата рибарска лодка на баща си. Обзе го
копнеж да се припича на слънце насред морската тишина. Представи си как се буди
сутрин и първото нещо щом отвореше очи щеше да бъде безкрайното синьо.
Дробовете му се изпълниха с нощната прохлада. Удушвачът се беше стопил в
небитието. Пламен усети свободата около себе си. Тя беше негова и той ѝ
принадлежеше. Нищо не можеше да промени това. В края на краищата никой не
можеше да му попречи да бъде щастлив.
Коментари
Публикуване на коментар