Двама

Вятърът свистеше покрай ушите на Благой, докато се спускаше надолу по склона. Имаше усещането, че лети. Ако не бяха изпаренията от профучаващите покрай него коли, щеше да се чувства почти щастлив. Денят се очертаваше натоварен. Бързаше към четвъртия си адрес от сутринта насам. Ул. "Изгрев", втората пряка от лявата страна на булеварда, бл. 34, вх. "А", ет. 5, ап. 48. Входът не се заключва. Знаеше този адрес, познаваше и момичето, живеещо на него. Тя беше редовен клиент. Не минаваше и ден, без да направи поръчка чрез тях. И всичките ѝ доставки се случваха все в неговите смени. Понякога, вечер, Благо си мислеше за нея. Очевидно и тя като него живееше сама (винаги поръчваше за един човек). Рядко излизаше, правеше поръчките си по различно време всеки ден и винаги казваше, че си е вкъщи. Явно работеше от дома си. Веднъж се беше опитал да я заговори, но освен за времето, не знаеше как да подхване друга тема. А и нали все бързаше за следващия адрес. Хората са станали много нервни, хем им носиш храна до вратата, хем се нервират, че се бавиш. Но не и тя. Никога не се е оплаквала. А веднъж закъсня с половин час, но тогава валеше като из ведро. Де да можеше повече клиенти да бяха като нея. Тя разбираше. Тя го разбираше. В това той беше сигурен. Не знаеше откъде идваше увереността му, но знаеше, че е прав. Когато се срещаха не разговаряха много. През повечето време се усмихваха сконфузено един на друг. Въпреки това Благой беше уверен, че с нея биха се разбирали много добре. Понякога си представяше, че живеят заедно. Представяше си как се прибира вечер и тя го чака. Вечерят заедно, говорят си, разказват си случките от деня, смеят се. След нощните смени, когато се връща призори, тя тепърва ще започва да работи. И за да не му пречи, докато той спи, ще се мести с лаптопа в кухнята. Чува я как се движи в съседната стая, но не възразява. Хубаво е да знае, че там има някой, а не е сам. 

Както се беше отнесъл, за малко да налети на едно Ауди, изскочило от първата пряка. Не видя добре шофьора, но и онзи не забави ход. Ядоса се. Тия си мислят, че пътят е само техен. Както и да е, ето го блока. Благо подпря колелото до едно дърво и го заключи. Качи се по стълбите. Асансьорът не работеше от една седмица. Явно живущите в блока не можеха да се разберат за ремонта. Щом се качи на петия етаж, позвъня на звънеца. От вътре се чуха стъпките ѝ. След малко видя хубавото ѝ лице как му се усмихва насреща. 

– Здравей! Много ли се измори, докато се качиш? – Попита го тя. 

– А, не. То, аз съм свикнал да се движа нагоре-надолу. Знаеш как е, по цял ден въртя колелото. 

– Да, представям си. Колко ти дължа? 

– 32,50. 

– Заповядай, не ми връщай. 

– Благодаря ти. Чао!

– Чао! Хубав ден!

– Благодаря! И на теб!

Вратата се затвори. 

Лора отнесе пакета в кухнята. Още не беше гладна, а и искаше първо да си довърши чертежа. Почти беше готова с него. Имаше още един ден до крайния срок, но ѝ се искаше да го предаде днес. Разбира се, ако успееше да оформи и протокола. Върна се в хола и седна пред компютъра. Опита да се съсредоточи, но току-що го беше видяла. Сърцето ѝ още биеше учестено и усмивката се беше залепила за лицето ѝ. Изглеждам идиотски, помисли си тя и се погледна в огледалото. Широкият суитчър и долнището на анцуга я правеха още по-едра. Никога не е могла да се нарече слаба, но последната година, откакто работеше само от вкъщи, беше качила поне десетина килограма. Беше ѝ излязла и една гадна пъпка точно на брадичката, но това е от оня крем снощи. Не ѝ понесе, май беше стар. Поне косата ѝ изглеждаше добре - лъскава, обемна и черна. 

Е, какво пък, помисли си тя. Не е като той да я забелязва. За него тя е едно от десетките лица, с които ще се сблъска този ден. Ако обръщаше внимание на всеки, доникъде нямаше да го докара. За разлика от него, той беше единственият човек, когото тя щеше да види този ден, поне на живо. А и не само този ден, през повечето дни от последната година. Беше научила смените му и винаги правеше поръчките си, когато знаеше, че той ще ѝ ги донесе. Винаги беше усмихнат и любезен. Почти можеше да си представи, че човек като него би харесал някоя като нея. Та те нямаха нищо общо. Той караше колело, лицето му беше на човек, прекарващ деня си навън, беше в добра форма, поддържан. А очите му имаха цвета на небето след дъжд. Тя, от другата стана – слънцето не я беше виждало от една година. Да не говорим, че от поне десет не се беше качвала на колело. Никакъв шанс някой като него да се загледа по такава като нея. Всеки ден си го повтаряше по няколко пъти, убеждавайки сама себе си. Но, въпреки това, всяка вечер заспиваше с мисълта за него. Представяше си колко хубаво би било, някоя събота или неделя, да отидат заедно на разходка. Беше сигурна, че с мило момче като него ще намерят общи теми за разговор.  

Така отплесната, не усети колко време е изгубила. Ядоса се на себе си. Планът ѝ да предаде до края на деня, висеше на косъм. Съсредоточи се и се захвана за работа. 

Благой се прибра вкъщи около 9,30 ч. вечерта. Днес беше изкарал две смени, защото в петък му се налагаше да отсъства, а искаше да си направи часовете за седмицата. Умората го беше налегнала още преди два часа, но едва сега го събори. Беше озверял от глад, но имаше само пица от снощи. Нищо де, ядене е. Докато я притопляше в микровълновата, си мислеше колко по-хубаво щеше да бъде, ако сега тя беше с него. Знаеше, че си има неин живот и последното нещо, което би я занимавало в момента е разносвачът на храна. Но все пак се чувстваше по-малко самотен, знаейки, че тя е там, на ул. "Изгрев", бл. 34, вх. "А", ет. 5, ап. 48, и че утре, ако има късмет, поръчката ѝ ще бъде пак в неговата смяна. 

А там, на ул. "Изгрев", бл. 34, вх. "А", ет. 5, ап. 48, Лора дояждаше вечерята си и пресмяташе в колко часа трябва да се обади утре да поръча храната си, за да ѝ я донесе той. 

                                       

                                                                            автор Гергана Павлова

Разказът е публикуван с леки корекции в сп. "Й", бр.4 "Любовен двуъгълник".