Отвъд границите

           Във вторник следобед Стоян Илиев погреба жена си. Службата беше прекрасна – според неуместните коментари на придошлата тълпа от роднини и познати. Тези хора бяха толкова чужди на Стоян, че той не се трогна нито от съболезнованията, нито от сълзите им. Всичко, което казваха и правеха му се струваше заучено и фалшиво. Едва издържа до края на  „церемонията” – вече всички му бяха опротивяли. Никога не беше чувствал такова облекчение, както когато близките си взеха съчувствията и съпричастността към мъката му и се ометоха.                                                     

„Ама че фарс!”- помисли си той. Сега се намираше в апартамента, който бяха купили заедно с Ася. Беше се отпуснал в едно кресло и, вдигнал краката си върху една табуретка, се наслаждаваше на чаша отлежал коняк. Погледът му бе вперен в нахлуващата през прозореца нощ. В ума си прехвърляше изминалите няколко дни. Катастрофи, болници, лекари, операции, шаблонни фрази. От гърдите му се изтръгна тежка въздишка. Отпи една голяма глътка от коняка и притвори очи. Умората го надви. Когато се събуди на сутринта, се чувстваше още по-смазан. Изпита нужда да се махне от тук. Набързо събра багажа си, проведе няколко телефонни разговора и в 12 часа се намираше на борда на самолет, който щеше да го отведе далече от спомените.

Пътят беше дълъг – почти два дни, с общо две прикачвания. Доста се умори и когато най-накрая пристигна, усети как кръвта в жилите му се раздвижи отново.

„Дявол да го вземе! Тая Австралия е наистина на другия край на света.”

Летището, разположено на няколко километра извън Сидни, представляваше огромен кошер от пъстроцветни пришълци. Това съвсем спокойно можеше да се заяви и за самия град. Но в атмосферата имаше нещо опияняващо и зареждащо с енергия. Силен прилив от нея се спусна по тялото му и за пръв път от пет дни насам, той се почувства истински човек. Желанието му за живот се беше възкресило, ей така – от нищото. Той се огледа наоколо и уверено се отправи към такситата. Все едно познаваше всяко кътче от този чужд свят. 

Таксито го откара в едно от по-отдалечените предградия на града, откъдето се разкриваше красива гледка към Сините планини. То спря пред една спретната къща на два етажа, над чиято врата беше окачена табела с надпис: „HOTEL”. В околността имаше още няколко такива хотелчета. Те позволяваха на своите гости да се насладят на всички възможности, които големият град предлагаше и когато им се наситят, да потънат в тишината на предградията.

Стаята на Стоян беше скромна, но уютна. Имаше източно изложение и разкриваше една чиста гледка на море от ниски покриви и зелени корони на дървета.

– Харесва ли ви стаята, мистър Илиев? – попита съдържателката на хотела, която играеше ролята и на рецепционист.

„Мистър Илиев – колко смешно звучи”, помисли си Стоян и се подсмихна. След това се обърна към учтивата жена и ѝ отвърна:

–  Смятам, че е чудесна, мисис Слоун.

– Радвам се, че сте доволен. Моля, ако имате нужда от нещо, не се притеснявайте да повикате мен или дъщеря ми. Надяваме се престоят Ви тук да е приятен.

Стоян кимна. Мисис Слоун тъкмо се готвеше да излезе, когато изведнъж се сети нещо и добави:

– Моите най-искрени съболезнования за съпругата Ви.

Мъжът отново кимна, но този път с известно раздразнение. „Аман от най-искрени съболезнования”. Нима те щяха да го преследват и на другия край на света. Що за наглост!

Имаше предварително резервиран билет за театър. Вечерта облече най-хубавия си костюм и помоли момичето на рецепцията да му повика такси. На смяна беше дъщерята на мисис Слоун. Сюзан беше хубаво дете с лъчезарна усмивка и чист поглед. Беше към шестнадесет годишна и още гледаше на света със самоувереност, присъща на непорочната младост. Личността на мистър Илиев ѝ се стори толкова привлекателна, че любопитството ѝ раздразни и без това изнервения господин.

– Да имаш някакви съобщения за мен? – Почти ядосано попита той. Момичето  поклати глава в знак на отрицание. „Интересен човек” – мислеше си тя. У него виждаше нещо, което никога не бе срещала у другиго, но все още не можеше да каже какво бе то. Стоян я погледна с досада и с кисела усмивка я попита:

–  Много ли съм интересен?

Момичето кимна утвърдително, докато впиваше проницателните си очи още по-дълбоко в него. Мъжът се ядоса на това неприкрито нахалство и излезе навън, като тръшна вратата след себе си.

„Ама че невъзпитано и нагло дете!”, помисли си той щом се качи в колата.

Постановката никак не му беше по вкуса. В нея имаше прекалено много статика. Сякаш самото действие циклеше, а и той заедно с него. „Ужасно, направо ужасно!” На няколко пъти погледна часовника си, но времето като че ли беше спряло. Накрая се отказа да брои оставащите минути. На антракта излезе да изпуши една цигара. Вечерта беше прохладна и свежият полъх, който се носеше из въздуха, му се отрази добре. На няколко пъти му мина през ума да си тръгне, но нещо го накара да остане. Все пак беше прелетял чак до Австралия, мамка му стара! Така, след няколко ругатни, се върна обратно в салона и зае мястото си.

Явно представлението се хареса на публиката. Това беше дебютът му на континента. Пиесата беше на някой си Езра Не-знам-си-кой. Така и не успя да запомни името му. Въпросният драматург покорил с тази пиеса цяла Америка, а сега я представяше и тук. Идният месец щял да я постави и в Лондон. Както и да е. Тия съвременни представи за театъра никак не се нравеха на Стоян. Не че не обичаше самия театър, не. Просто беше от ония типажи, които не искаха да заменят комфорта на утвърдените класики с някакви съмнителни новаторски изцепки. Той беше човек, който по принцип трудно приемаше промените, колкото и положителни да бяха те.

След постановката побърза да се прибере в хотела. Чувстваше се уморен. На рецепцията нямаше никой. „Слава Богу!”, въздъхна облекчено той. На другата сутрин побърза да излезе, колкото е възможно по-рано, с надежда да избегне любопитните погледи. 

Илиев прекара целия ден в обикаляне на ситито. Не може да се каже, че видя нещо, което да го очарова кой знае колко, но не остана и съвсем разочарован. Градът беше плод на модерното, препускащо през времето, човешко въображение. Бе пропит с модерни, лъскави и крещящи здания. И все пак се чувстваше спокоен в него. Сякаш се намираше в друг живот.

След като сметна, че е разгледал всичко, което си е заслужавало, реши да се върне в хотела. Беше точно пет часа и всички приключваха работа. Настъпи една от онези неописуеми лудници, характерни за големите градове, когато хората бързат да напуснат работните си места. Да се опитваш да си хванеш такси в такъв пиков час си беше обречена кауза. След няколко люти псувни и един удар с лакът, Стоян се добра до едно. Той се настани удобно на седалката и облекчено въздъхна. Що за хора са тези? Живеят под час като машини. И той, и Ася бяха отраснали в голям град, но така и не разбраха ходещите машини. Работата му никога не го оставяше в пет. Дали проблемът не беше у него? Може би тези изрядни човешки същества бяха по-висши. Е, поне изглеждаха по-щастливи. А това е всичко, имащо значение, нали?   

Докато размишляваше над това, пришълецът не усети кога бяха пристигнали. „Каква красива къща!”, помисли си той, когато погледна към хотела, където беше отседнал. Вчера не му изглеждаше никак привлекателна, но днес я виждаше по съвсем различен начин. Тя беше несъвършена. Именно това я отличаваше от останалите лъскави постройки, пренаситили очите му за цял живот. Тази къща имаше индивидуалност. „Ама че думи! От къде ли ми дойдоха?”, почуди се сам на себе си той.

На рецепцията го посрещна учтивата усмивка на мисис Слоун.

– Добър вечер, мистър Илиев. Ще желаете ли да вечеряте?

– Да, с удоволствие.

Обиколката наистина го беше изтощила. А и, в крайна сметка, не можеше да отбягва вечно собствениците на хотела.

– Моля, когато се приготвите, слезте в градината – усмихнато продължи управителката на скромния и далеч невнушителен палат.

След около половин час Стоян се намираше на верандата, седнал на една маса, покрита с искрящо бяла покривка. На две маси разстояние вечеряше една възрастна двойка, а малко по-натам седеше един старец с влажни очи, който бавно отпиваше от чашата си с уиски. „Тоя трябва да кисне тук от цяла вечност.” Погледът му се плъзна към възрастната двойка, която явно водеше весел разговор и беше толкова погълната от него, че за първи път от известно време насам чужденецът се почувства необезпокояван. За миг му се прииска да остане тук завинаги. Тази мисъл бързо го изостави. Още щом донесоха вечерята, той ѝ се нахвърли като диво животно.

След като приключи с храната, гостът не сметна за необходимо да стане от удобния стол на верандата. Вечерта беше приятна. Меката топлина на залязващото слънце поглъщаше всичко по пътя си. Обзеха го чувства на спокойствие, сигурност, дори и сянка на щастие.

– Хареса ли Ви вечерята? – Нежният глас на мисис Слоун прекъсна унеса му. Но този път не ѝ се издразни, а се усмихна и кротко отвърна:

–  Да, беше много вкусно. Моля, предайте моите комплименти на готвача.

Мисис Слоун се разсмя. Имаше наистина прекрасен смях – лек и звънлив. Виждайки учуденото изражение на своя гост, тя поясни:

– Много Ви благодаря за комплимента. Аз съм готвачът.

Когато изричаше последните думи, в крайчеца на устните ѝ се появи лека, едва доловима, усмивка.

– А, така ли? Нима се занимавате и с това? Искам да кажа, че едновременно ръководите и самия хотел.

– Да, така е – въздъхна тя. – Мечтата на моя съпруг беше да има собствен семеен хотел.

– Сигурно е много щастлив човек – отвърна Стоян, като отпи от виното си.

– Хм – подсмихна се тя, –  виждали ли сте някога човек, постигнал мечтите си?

– Не.

– Нищо не сте пропуснали – каза тя и запали цигара. – Да, нищо не сте пропуснали. След като някой осъществи мечтите си, той вече не е човек. Ако  щете дори го речете, че вече не е жив, все тая.

– Тогава защо прекарваме живота си в борба за нашите мечти? – Попита той, за да я накара да продължи разказа си.

– Така ли правим? – Тя бавно дръпна от цигарата. – Винаги съм била убедена, че мечтите ни определят до кога ще живеем. Средната продължителност на живота, по тази моя теория, е докато не се разочароваме от тях.  

– В смисъл?

– След като сбъдна мечтата си, моят съпруг се разочарова от нея. Тя се оказа нещо, което не беше планирал.

– А вашата мечта?

– Аз нямах мечта. Смятам, че е безполезно да си представяш разни неосъществени неща. А и по-лесно е да не очакваш нищо от живота, отколкото да очакваш повече от това, което ще ти даде.

Тембърът на гласа ѝ беше мек и опияняващ. Стоян се почувства леко замаян. Тази жена му въздействаше по начин, неприсъщ на нито един алкохол. А напоследък пиеше доста и добре познаваше ефектът им. У него се събуди усещането за нещо близко и познато. Колко хубаво беше то! Той почти беше забравил вкуса му.

– Замислихте се – прекъсна вглъбяването му тя. – Ако съм Ви разстроила, се извинявам.

–  Не, не сте. Просто се замислих върху думите Ви. Харесва ми как разсъждавате.

– Вие сте първият, който ми го казва. Не че аз разтръбявам вижданията си на всекиго, не. От много години насам не съм говорила така с никого.

– От кога притежавате хотела?

– Бях на осемнадесет, когато се омъжих. Две години по-късно забременях. Месец преди да се роди Сюзан, вуйчото на мъжа ми почина. Боже, какъв проклетник беше тоя дъртофелник! Той завеща тази къща на единствения си племенник. Старецът обитаваше това място сам самичък цели двадесет години. Наследство от жена му.

–  Знаете ли кое е парадоксалното? – След кратка пауза подхвана отново тя.

– Моля, споделете ми – с усмивка я подкани Стоян.

– В завещанието е имало клауза, според която Хари ще получи къщата само ако се ожени и има наследник. Ха-ха, гадината беше толкова вманиачен в мечтата си. Тогава не знаех това. Абсурдното е, че аз, която никога не съм имала мечти, бях средството той да осъществи своята. Ха-ха, а сега, когато е напълно разочарован и се е отрекъл от този проклет хотел, пак аз съм тая, която е вързана за него.

– Никога не е късно за ново начало. – И сам не вярваше на думите си.

– И къде ще отида? Как ще се грижа за себе си и за дъщеря си? И за нея трябва да мисля.

– Страхувате ли се от промяната?

Тя го погледна в очите, а чертите на красивото ѝ лице сякаш се смразиха. Стоян усети, че е докоснал струна от душата ѝ, с която никой нямаше право да си играе. Той побърза да смотолеви някакво извинение. Управителката на хотела се извини на своя гост за отнетото време и любезно му пожела лека нощ.  

На другата сутрин Стоян слезе до рецепцията с надеждата да види жената от снощи, но вместо нея, от гишето го зяпаха чистите очи на Сюзан. Тя се беше вторачила в него и не чу и думичка, от това което я попита. Беше безнадеждно – от това дете нямаше никаква полза. „Сякаш обитава свой собствен свят.” 

Целият ден мъжът посвети на обикалянето по музеи и галерии. Всичко, което виждаше изложено в тях, му се струваше някак нереално и не на място. Всички тези предмети бяха отнети от собствениците им и поставени зад стъклени витрини, които убиваха спомена за личностите, притежавали ги някога. Те се превръщаха в прости факти на материалната действителност.

Най-ужасни от всичко обаче бяха галериите, претъпкани с абстрактни изображения на изкуството. Тези мацаници навяваха чувства на хаос и безредие; лъхаха на лудост. Стоян не виждаше в картините нищо, от това което описваха т.нар. критици. Те му изглеждаха дори плашещи със своите алогични движения и груби щрихи. „По-бързо да се махам от тук!”, бяха думите, които си повтаряше всеки път щом прекрачеше прага на някоя зала.

За щастие на пришълеца всички културни центрове затваряха в пет часа. Той въздъхна с облекчение, че денят, посветен на модерното изкуство, беше приключил. Хвана си такси и потегли към хотела.

Опита се да пресъздаде снощната вечер. Седна да вечеря на същата маса; яде със същата бързина; поръча си същото вино. Тайно се надяваше, че красивата жена ще се появи отново. Имаше нужда да чуе гласа ѝ, да усети присъствието ѝ. Уж всичко беше като снощи: възрастната двойка отново си бърбореше нещо, погълната от себе си; самотният старец гледаше залеза над чаша уиски; а той чакаше.

Щом тъмнината обви земята, чужденецът се прибра в стаята си.

На другата сутрин мястото на рецепцията беше празно. 

Днес по програма трябваше да се наслади на една разходка сред дивата природа на Австралия. Никак не беше в настроение да опознава тая част от живота, но нямаше как.

Беше непоносима жега. Джипът се клатушкаше насам-натам по неравната повърхност. Екскурзоводът бръщолевеше ентусиазирано, но кой да го слуша. Стоян беше погълнат от емоции, които не му позволяваха да изплува над обърканите си мисли. Те го заливаха като придошла река и нищо не беше в състояние да ги спре. Разкриващата се пред него гледка му приличаше на необитаема пустош, очите му оставаха слепи за красотите на дивата австралийска природа. От време на време той просто кимаше, за да създаде представа, че слуша. Всички освен него бяха очаровани. Мъжът се почувства гузен, че не обръщаше внимание на нищо и затова реши да изтърси някое нескопосано възклицание. То се прие доста добре от спътниците му.

Когато обиколката приключи, вече беше адски уморен. Минаваше три следобед и усещаше глад. На рецепцията беше Сюзан. Като я видя, той се пообезкуражи, че това момиче няма да му каже нищо потребно, но се престраши и я попита. За негова най-голяма изненада този път тя му отговори. Нещо повече –  дори не го погледна. Сякаш вече го беше изучила и сега ѝ се виждаше сив и скучен.  

– Обядът приключи, но мисля, че няма да има проблем да Ви сервираме остатъците.

„Чудесно!”, помисли си иронично окъснелият гост, но гладът го принуди да загърби чувството си за честолюбие.

Храната беше ужасна – студена и безвкусна. Охотата, с която ядеше обаче никога не би навела на тези мисли.

– Виждам, че сте ужасно гладен – чу той познат глас. Вдигна поглед и видя мисис Слоун, която си палеше цигарата.

– Явно не сте сложили и залък в устата си цял ден – лениво продължи тя.

– Да.

– Тая помия е отвратителна.

– Така е.

Мисис Слоун се усмихна, дръпна от цигарата си и бавно се облегна назад. 

– Аз съм Карън.

– Аз съм Стоян.

– Знам.

Тези думи бяха изречени с най-отегчения и уморен тон, на който човешкото същество беше способно. След тях не последва нищо. Двамата седяха един срещу друг и си мълчаха. Взираха се в насрещния, като да виждаха през него. На лицата им бяха замръзнали някакви безизразни физиономии. Следобедното слънце гореше с пълна сила, но то остана незабелязано от двете фигури на верандата, за които времето беше спряло. Тишината беше изпълнила въздуха и нищо не можеше да я измести.

Колко време  бяха прекарали така, един господ знае, но от транса им ги измъкна нечий смях. И двамата се спогледаха възмутено. Кой нахалник си позволяваше подобно своеволие?

– Карън, скъпа, извинявай, ако сме ви прекъснали – с приповдигнат тон подзе една очарователна и мила старица. До нея вървеше нейният спътник в живота. Колко щастливи изглеждаха те! С досада и завист си помислиха двамата самотници.

– Не искахме да се натрапваме – продължи възрастната жена, – но трябва да поговорим с теб за секунда, мила.

– Да, разбира се – учтиво се усмихна Карън. А после добави – Не се притеснявайте. Не сте прекъснали абсолютно нищо.

Начинът, по който изрече последните думи накара Стоян да сведе поглед.      

– Мила, трябва да ти съобщим, че за жалост тази година престоят ни тук ще бъде по-кратък от обикновено. Днес говорих с дъщеря ми и за съжаление утре трябва да си заминем. Рано сутринта ще предадем стаята. 

– Разбирам – отвърна Карън. По гласа ѝ си личеше, че е разочарована. – Няма защо да се извиняваш, Сали. Напълно ви влизам в положението.

– Радвам се, че изяснихме това, скъпа. Ще се видим на вечеря – с облекчение въздъхна Сали.

След като си тръгнаха, Карън се обърна към госта си:

– Не ги виня, че си отиват. Ако можех и аз щях да постъпя като тях.

– Изглеждат мила двойка – подхвърли събеседникът ѝ.

– Да, такава са. – Тя запали още една цигара. – Те са едни от малкото щастливци, които познавам. Все още вярват в мечтите си. Недоумявам как на тези години могат да бъдат толкова наивни.

– Незнанието е благодат – изсмя се Стоян.

– Така си е. Знаеш ли, че са най-лоялните ми клиенти. Всяка година идват тук. Живеят в някакво забутано градче. Убий ме, не помня името. Но всяка година, без изключение, идват тук на своята годишнина. И за двамата това е втори брак. Женени са от колкото съм и аз, но за разлика от мен те са щастливи.    

– Късметлии.

– Мразя ги заради това.

Двамата се спогледаха и се разсмяха.    

Вечерята протече нормално. И четиримата гости на хотела бяха заели обичайните си места. След вечеря Стоян си поръча чаша вино и остана да съзерцава залеза. На верандата нямаше никой друг освен него. Дори и старият самотник се беше оттеглил. Вечерта беше топла, дори задушна. Въздухът беше тежък и навяваше спомена за нещо незавършено.

–  Дано да завали – чу зад себе си познатия глас.

– Мисля, че не му е сезонът – отвърна той.

– Всичко ли трябва да се развива по прогноза? – Попита Карън и се тръшна на стола до него. Той я погледна и за миг му се стори, че е някакво митично същество, загубило своя път. Слънчевите лъчи се отразяваха в светлата ѝ коса и я обграждаха със златист ореол.

– Защо ме гледате?

– А нищо. Бях се замислил.

– И за какво?

– Ами, за разни неща от живота.

Карън го погледна и в очите ѝ се прочете учудване.

– Че какво интересно има в живота?

Стоян я изгледа с изненада.

– Ами... – подхвана той объркано, – нали знаеш... Искам да кажа, че...

– Ето, виждаш ли.

– Не, чакай малко... Не може да бъдеш толкова критична.

Тя го изгледа изпод вежди, докато палеше поредната си цигара.

– Нима? Не смятам така.

Мъжът не знаеше какво да ѝ отвърне. Нещо в него го караше да се бунтува срещу това ѝ изявление, но не можеше да се сети за нищо, с което да ѝ се противопостави. Затова просто замълча. След миг я попита:

– Къде е съпругът Ви, Карън?

– В бара, намиращ се на две преки от тук. От три седмици лежи в безсъзнание на една маса.

Пришълецът не се учуди от отговора ѝ, а от начина, по който го съобщи. Сякаш това беше нещо напълно нормално за нея. В гласа ѝ нямаше и нотка на съжаление. Тонът ѝ беше лишен от всякакви емоции.

– Умълчахте се – поде Карън. – Само не ми казвайте, че пак се замислихте върху живота.

– Няма.

Сянката на тишината се прокрадна между тях и заглуши всички опити на душата да крещи. Двамата седяха един срещу друг, но сякаш не се виждаха. Мъглата около тях се сгъсти. Те бяха два самотни свята, които никое чувство не желаеше да обитава.

Сюзан дремеше на рецепцията, когато Стоян слезе за закуска. Целият хотел беше празен. „Ама че работа!”, самодоволно си помисли той. Най-после разполагаше с уединението, за което така беше мечтал. Зяпащите го с любопитство натрапници бяха изчезнали. Колко хубаво е да чуваш отекването на стъпките си, когато ходиш по коридорите; да не чуваш смущаващ смях и неуместни изблици на радост; да не се чувстваш следен от любопитни погледи. Сега, когато възрастната двойка беше отлетяла и чалнатият самотник се беше изнесъл същата сутрин, чужденецът се почувства като у дома си. „Странно!”, възкликна на ум той. Чувството му за уют и топлина, което беше изчезнало безследно, се беше върнало и то тук. В една чужда страна, намираща се на другия край на света, където не познаваше никого и никой не се вълнуваше кой е, той се почувства отново щастлив.

Стоян стоеше сам на верандата и се усмихваше на нещо, невидимо за очите. Свежият полъх на сутрешния ветрец пробуди сетивата му за нови усещания, за нов живот.

След закуска той потъна в огромното море от хора на Сидни. Това му достави истинско удоволствие. Беше свикнал с големите градове, преливащи от народ, но никога досега не се беше наслаждавал толкова на липсата си на идентичност сред този океан от човешки съдби. Когато вечерта се върна в хотела, се чувстваше преизпълнен с енергия. Виждаше света по друг начин. Сякаш не съществуваше болка и разочарование, сякаш всичко във вселената си имаше смисъл.

Нощта беше прохладна и той реши да се поразходи. Беше му леко на душата. Нямаше я вече сянката на неговото минало. „Какво блаженство!”, помисли той и си затананика някаква жизнерадостна мелодийка.

Карън беше дежурна на рецепцията. Когато той влезе през входната врата, тя се обърна и впи светлите си очи в него. Сякаш очакваше нещо, но и самата тя не знаеше какво беше то.

– Здравей! – Радостно я поздрави Стоян.

– Здравей – с кротка усмивка му отвърна тя.

– Чудех се нещо... В хотела вече почти не останаха гости и ти вече не си толкова заета. Мислех си, дали не би желала утре вечер да излезеш с мен.

Карън отвори учудено красивите си очи. Не че беше толкова изненадана от предложението на своя гост, колкото смяташе, че това е най-подобаващата реакция на една омъжена жена, преди да каже „да”.  

Стоян се смути от изражението ѝ и веднага побърза да добави:

– Имам два билета за опера за утре вечер. Не знам дали обичаш операта, но ще се радвам, ако дойдеш с мен. Какво ще кажеш?

– Да.

– Това е чудесно!

Двамата си пожелаха лека нощ, без да си разменят други думи.

Следващият ден Стоян прекара по магазините. Нямаше огромно желание да пазарува, но все пак реши, че би било добре да вземе това – онова. В крайна сметка не вървеше да се прибере с празни ръце. Освен това искаше да купи нещо на Карън.

Той наистина мразеше избирането на подаръци. „Как мога да знам какво се върти в главите на хората!” В края на пазарния си ден чужденецът беше накупил  достатъчно неща, за да отбие номера пред познатите си. Повечето от покупките бяха сувенири и пощенски картички, които планираше да раздаде. Сред тях обаче се мъдреше и един копринен шал. Тази ефирна вещ изпъкваше сред останалите най-вече с това, че нямаше да напусне пределите на континента.

– Прекрасен е! – Възкликна Карън, когато Стоян ѝ го подари. – Наистина, не биваше да го правиш. Аз... Благодаря ти!

За първи път откакто я познаваше, очите ѝ светеха от радост. От години никой не беше правил нещо подобно за нея. Подаръците по празниците идваха по задължение, но този идваше от по-дълбоко чувство, което и сама не можеше да определи.

Операта в Сидни бе най-удивителното нещо, с което Илиев имаше честта да се сблъска тук. Тя беше свят, различен от този на стъклените правоъгълни сгради. У нея имаше дух. Колкото до самата оперна постановка, то тя надмина всички очаквания на своите зрители. Всеки тон се плъзгаше по струните на човешката душа и заличаваше и най-дълбоките рани от безверие и безнадеждност. „Прекрасно! Наистина прекрасно!”, наслаждаваше се Стоян. Това творение на човешките способности заслужи всичките си аплодисменти и овации.

Докато пътуваха към хотела, двамата полунепознати не си проговориха. Всеки от тях беше потънал в собствената си вселена и не смяташе за нужно да я споделя с другия. Когато пристигнаха мълчанието се наруши от тихия звук на една целувка.

– Защо го направи? – Зашеметена попита Карън.

– Извинявай, ако ти се е сторило неуместно. Нямах намерение да те обидя. Просто исках да ти благодаря за всичко.

– Ти си много странен човек – прошепна му тя.

– Сигурно е така.

– Не, не си ме обидил. По-скоро ме изненада.

След кратка пауза тя продължи:

– Толкова ли много направих за теб? Вярно е, че това беше най-невинна целувка по бузата, но не разбирам с какво съм я провокирала.

– Ти си удивителна. Притежаваш най-истинската и жива философия за света.

Карън го изгледа още по-учудено. Като я видя такава, той веднага заобяснява: 

– Права си за мечтите. По-точно за частта, че щом ги постигнат хората се разочароват от тях. Не знам дали това се отнася за всички, но в едно съм сигурен – за най-хубавите неща, които ни се случват в живота, никога не сме мечтали, просто защото са толкова съвършени, че не сме способни да си ги представим.

За миг той замълча, погледна към обсипаното със звезди небе, усмихна се и продължи:  

– Например, Ася, моята съпруга. Тя е мечтала да стане балерина. Това е била детската ѝ мечта, но 13-годишна, тя и семейството ѝ катастрофирали с кола и си счупила крака. Това слага край на мечтата ѝ и я кара да се пренасочи в друга посока. Модерното изкуство я завладяло. Всичко започнало от една сезонна работа като екскурзовод в галерия. И лека по лека, се издигнала до уредник на същата… Докато бях тук обиколих толкова галерии, претъпкани с абстрактни драсканици и така и не разбрах, какво виждаше в тях.

От друга страна, аз мечтаех да стана писател, но се оказа, че нямам таланта да напиша и един посредствен роман. Тогава баща ми ми се изсмя в лицето и ми предложи пост в брокерската си фирма.

Мисълта ми е, че ако Ася беше станала световно известна прима-балерина, а аз преуспял автор, тя никога нямаше да влезе в моя офис, за да търси помещение за новата си експозиция и аз никога нямаше да я срещна. Това, че мечтите и на двамата ни се бяха провалили е най-хубавото нещо в моя живот. Знаеш ли, обичах я с цялото си сърце и до края на живота си ще я обичам. Благодарен съм за всеки миг, които прекарах с нея и ако съдбата ми предложи да променя едно-единствено нещо, то ще е да се кача заедно с нея в колата, когато я повикаха за новите експонати... Всичко стана толкова бързо...

– Защо дойде тук? – Внезапно го попита Карън. Той я погледна в очите. Те бяха кротки и спокойни.

– Ние бяхме планували това пътуване още преди половин година. Тя мечтаеше да види Операта, а аз мечтаех заедно с нея. Дойдох тук, за да видя всичко, което тя не успя. Съпругата ми беше планирала целия ни престой тук, аз просто следвах програмата ѝ. Това е всичко, което ми остана от нея. Може би исках да вярвам, че като ходех на местата, които обичаше и вършех това, което ѝ беше приятно, щях да я почувствам отново до себе си.

Карън не знаеше какво да му отвърне. Тя никога не беше изпитвала нищо подобно. Избликът му ѝ беше чужд, непознат и плашещ. Слушаше го кротко и се молеше да спре. Когато той млъкна, хотелиерката използва възможността да му пожелае лека нощ и се прибра.

Пришълецът остана сам под звездното небе.

На другата сутрин Стоян напусна хотела. Беше време да се прибере у дома. Сюзан беше, тази която го изпрати чак до таксито. Чистите ѝ очи му напомняха за Ася. Момичето му се усмихна и рече:

– Нямаме много гости като вас! Поздрави на другия край!

„Странно дете!”, помисли си Илиев, докато товареше багажа си в колата.

Полетът на връщане се оказа още по-изтощителен и от тоя на идване. Капнал от умора, той се прибра в апартамента си и се тръшна на един стол. Всичко си беше така както го бе оставил. Наля си чаша коняк и се облегна назад. „Всичко стана толкова бързо...Прекалено бързо...” Нищо, сега имаше цял живот на разположение, за да премисля случилото се.

 

                                                                  автор Гергана Павлова