Думите между нас

Ти си тук. Седиш срещу мен и бавно отпиваш от чашата си с кафе. Навън вали. Косата ти е леко мокра от дъжда. Може би ти е студено, гледам – сгушила си се между тънките си рамене.

– Благодаря ти, че дойде – почвам аз. – Надявам се, че не съм ти развалил плановете, но, както знаеш, за всички ни е по-добре да приключваме с този въпрос.

Усмихвам ти се тъпо.

– Да, прав си. Време е да се свърши. – Казваш ти, без да ме погледнеш. Опитваш се да прибереш един кичур зад ухото си. Винаги правиш така, когато си нервна.

– Добре е, че сме на едно мнение. – Голям съм идиот.

– Какво искаш да подпиша? – Питаш ти, вперила поглед в чашата си. Пръстите ти са се увили около нея. Явно се опитваш да се стоплиш.

– Важното е и ти да искаш да го подпишеш. Надявам се разбираш, че всичко е в името на общото благо. Така е най-добре и за теб самата. Чисти сметки, добри приятели, нали така? – Хиля се като тиква. Страшен кретен съм особено с теб. Не знам защо, такъв съм си. Ти не ми отговаряш, само подсмърчаш.

– Готова ли си да подпишеш?

Отново не отговаряш, но започваш да ровиш в раницата си. След малко оттам вадиш някаква химикалка с изядена капачка. Като я видях, сърцето ми се сви. Още от малка имаше тоя гаден навик да гризеш капачките на флумастерите, после мина към тия на химикалките. Това ме влудяваше.

– Къде да подпиша?

Едва чух въпроса ти. Гласът ти е уморен и звучи глухо. Очите ти са леко зачервени. Дано не си плакала. Междувременно ти набутвам тъпото споразумение в ръцете. Голяма простотия е. Ти започваш да го четеш и леко сбърчваш чело. Натъпкал съм го с къде-що термини знам.

– Ако нещо не ти е ясно, питай. – Голям съм гадняр, ама го докарвам дружелюбния тон.

– Всичко е ясно – отвръщаш ти и подписваш и трите екземпляра.

Само дето нищо не е ясно. Поне на мен не ми е ясно, защо оставих злобните ми роднини да те изгонят. Какво като си осиновена, ти не си виновна за това. Нито си виновна, че чичо и жена му умряха толкова рано, та майка ми и леля ми те подхвърляха от къща на къща. Играеха ги едни многострадални образи. Още тогава ми беше мъчно за тебе, ама нищо не направих. Все си повтарях, че като порасна ще се оженя за теб и ще изгоня ония двете, за да не те тормозят никога вече. А какво направих! Един апартамент ти беше останал, а аз им помогнах да ти го вземат. Мъкнах те по съдилища и нотариуси, докарах те до отчаяние. А сега подписваш споразумение, че сме си уредили сметките. Грънци!

– Тръгваш ли? – Сепнах се аз, като стана. – Чакай, единият екземпляр е за теб.

– Не го искам. – Каза ти и излезе.

Обичам те. Прости ми. Не си отивай. В главата си крещя всички тези думи, но иначе си седя в кафенето, допивам си чая и те гледам как чакаш автобуса на спирката под дъжда.  

                                                                         автор Гергана Павлова