Потребности

В 4,15 часа следобед на 21 август Йосиф Нисимов реши да приключи отношенията си с този свят. Спокойно окачи въжето на врата си и тъкмо се канеше да скочи, когато звънецът на входната врата издаде пронизителния си звук. За миг се поколеба дали да не пренебрегне човека от другата страна на вратата, но доброто му възпитание надделя и реши, че може би е нещо важно. Внимателно слезе от стола и отде да отвори.

На прага стоеше ниска пълна жена с неспокоен поглед и невротични движения.

– Какво обичате? – Любезно я попита Йосиф.

– Терасата ви е пробита и тече върху цветята ми! – Истерично занаставя жената.

Йосиф я погледна озадачено. Навън беше ясен слънчев ден и не беше валяло от около две седмици.

– Извинете, но как разбрахте, че терасата ми тече, при условие, че в момента не вали? – Опита се да прояви разбиране той.

– Елате, елате! Ще видите! Тече! Елате!

Жената очевидно беше с разстроени нерви. Възрастният мъж се почувства неловко, но се съгласи да тръгне след нея. Тя обитаваше апартамента, разположен под неговия. Беше я виждал много пъти, но никога не беше разговарял с нея. Първото нещо, което го порази, когато тя отвори вратата на жилището си, беше тъмнината, която струеше от него. Мрак, плътен, тежък, непрогледен. С неохота последва собственичката, която се гмурна в дебрите му. Все едно нещо го стисна за гърлото.

– Насам, насам! – Не спираше тя.

Макар архитектурното разпределение на неговото жилище и на това тук да беше и също, той имаше усещането, че е в паралелна вселена. Стените почти не се виждаха, подът беше мръсен и лепкав, мебелите като че да бяха очертани с черен маркер. Въздухът беше застоял, а това беше необяснимо, защото вратата към терасата зееше.

Терасата ѝ беше неостъклена, за разлика от неговата. И уж трябваше да е много по-светла, но не беше. Дори му се стори по-мрачна. А това в ясен августовски ден! Той прекрачи неуверено прага и застана до жената. Тя подскачаше нервно и сочеше нещо в центъра на тавана (респективно, в центъра на неговия под). Опита се да напрегне очите си. Въпреки че беше с очилата си, не виждаше нищо. Обясни си го с грубия преход от светлина към мрак и обратно към светлина. Жената пискаше в ухото му, но децибелите ѝ бяха стигнали висоти, които само кучетата можеха да доловят. Това обясняваше и защо чу кучешки лай откъм вътрешността на апартамента. Знаеше, че тя имаше куче (доста стара и неугледна болонка).

– Извинете, но се боя, че не мога да видя проблема – смутено заговори той. И наистина, колкото и да се взираше, не откриваше откъде може да капе вода. Таванът беше с олющена мазилка и му беше много трудно да различи старите петна от някое ново. Нервно се почеша по голото теме. Вярно е, че очите му бяха доста отслабнали през последните години, но за възрастта му (70 години), офталмологът беше казал, че не може да очаква нищо повече.

– Извинете, но аз наистина не виждам да има проблем – изпитваше огромно неудобство, изричайки тези думи.

Жената щеше да се разреве. Вече беше съвсем загърбила членоразделната реч и само болонката я разбираше. Явно затова и последната се намеси яростно в разговора. Мъжът не знаеше, нито какво да каже, нито накъде да гледа. Искаше му да се прибере вкъщи и да се отърве от тази доста обезпокоителна ситуация, затова изтърси:

– Не знам на какво може да се държи един евентуален проблем, но Ви обещавам да извикам майстор и той да даде заключението си. Друго няма какво да направя към настоящия момент.

Съседката се задави от яд и изписка:

– Ама как?! Спрете го! Оправете го! Ще ми съсипе цветята!

Йосиф се почувства още по-неловко. Поне да виждаше цветя, ами то пет саксии (две от тях видимо спукани), от които стърчаха изсъхнали стръкове.

– Госпожо, наистина се извинявам за неудобството, но аз нямам никакви познания в тази сфера. Баща ми, лека му пръст, беше изключително сръчен и чевръст човек, но аз съм просто един академик. Моята област е антична история и, боя се, извън нея няма много теми, по които да съм компетентен. Уви, ще трябва да изчакаме специалист.

Жената го зяпна учудено. Не беше много сигурен, че го е разбрала, но реши да си ходи. Извини се още веднъж и остави тъмнината зад себе си.   

Веднъж озовал се обратно сред книгите си, Йосиф усети известно спокойствие. Умора беше заляла цялото му тяло. Съседката беше изсмукала енергията му. Той се строполи върху стола пред бюрото си и се загледа в улицата долу. Животът си продължаваше с нормалния ритъм. Такъв беше и сутринта, както и вчера по това време, и миналата седмица, и въобще все така си я караше от началото на времето, най-вероятно. Клепачите му натежаха. Искаше да поспи, но умът му не му даваше покой. Тормозеше го с мисли за неврози, съседи, течове, ремонти, майстори, пари, синове, които не се обаждат. Възрастният мъж въздъхна тежко и протегна ръка към телефона си. Беше запаметил номера на един водопроводчик и точно него избираше, когато на вратата отново се позвъни. Два пъти за един ден! Това не се беше случвало от години.

– Да, какво обичате? – Попита възрастният мъж стоящата пред него фигура. Тя беше овална, космата и воняща на смесица между тютюн, одеколон и пот. Тъй като дъвчеше дъвка с отворена уста, думите, които излиза от нея, бяха забавени и протяжни.

– Здрасти – поде фигурата. – Аз съ нанесох отгоре… така по диагонал. (Започна да жестомимикира.) Оня, домоуправителъ, ми каза, че ти имаш ключ за таваните.

– Имате предвид за сектор „Г“ на таванските помещения. В него се намира и таванската стая, прилежаща към Вашия апартамент, доколкото си спомням.

Отсреща овалът премигаше, докато беше изхлузил едната си джапанка, за да почеше крака си.

– Да, разбира се, ще Ви дам ключа, за да си направите дубликат. Ще Ви помоля да го върнете при първа възможност, защото, виждате ли, колкото пъти, съм го давал на съседи в последните години, толкова пъти, не са го връщали. А това все води до разбиване на вратата на сектора и смяна на ключалката и т.н. Между другото, аз се казвам Йосиф Нисимов. Приятно ми е да се запознаем.

Овалът изсумтя нещо, което не беше ясно дали е името му или благодарност за ключа. Без повече да се церемони, издърпа металната пластина от ръцете на любезния домакин, махна ръка за сбогом и се затътрузи нагоре по стълбите. Колкото и да искаше да повярва в съвестността на този човек, Йосиф знаеше, че пак ще викат ключар да разбиват бравата.

Още не беше затворил входната си врата, когато телефонът иззвъня. Какво се случваше тоя ден?

– Ало – прие повикването Йосиф.

– Ало, Нисимов, ти ли си?

– Да, с кого разговарям, моля?

– Аз съм, Кузманов, от катедрата по Древна история. Позна ли ме?

– Кузман Кузманов, навремето мой студент, днес - доцент. Разбира се, че те помня? Как си?

– Горе-долу, бивам. Нали знаеш, след три седмици почваме учебната година. От министерството ни отпуснаха средства и направихме ремонт на стария кабинет с експонатите. Стана бижу! Та, деканът вика, да направим откриване на кабинета. То ще е в същия ден като откриването на учебната година, ама, вика, да извикаме повече хора, колеги, може и пенсионирани. Звъня ти в тая връзка. Ще можеш ли да дойдеш?

– О, това е чудена новина! За мен ще е чест да присъствам!

– Бравос! А да те питам, ще можеш ли за кажеш две-три думи, там, на откриването? Че новият ръководител на катедрата, знаеш го, Иларионов, е малко вързан в езика. Мучи ли, говори ли, не може се разбере. Пък ще идват официални лица, от министерството, та деканът не ще да си показваме магариите пред тях.

– За мен ще е истинско удоволствие! Няма никакъв проблем! Много се радвам, че сте се сетили за мен!

– Е, как! Винаги, другарю професор! Хе-хе! После ще има и нещо като банкет, та ще се почерпим и ще си поприпомним за едно време.

– Да, да! Ще се радвам да се видим на живо, много време мина!

– Тъй, тъй. Айде, професоре, че съм тръгнал за вилата. Като наближи датата, ще ти се обадя за точен час. Ако има нещо и ти звъни на тоя номер. Със здраве!

– Със здраве, Кузманов!

Йосиф изпита истинска радост. Ех, колко хубаво! Ще се подготви подобаващо. Най-добре още отсега да почне да работи върху речта – трябва да е кратка, ясна, без излишна помпозност, но в никакъв случай да не отнема от блясъка на събитието. Там може да се разговори и с декана, и с Иларионов. Едно време всичките му бяха студенти. Може да ги убеди да изнесе няколко лекции –  pro bono, разбира се. На него пари не му трябваха. Пенсията, макар и скромна, му стигаше. То за сам човек, колко му е! Но ще бъде пак сред академичните среди. Може да се разговорят и за последния му труд. Би било хубаво университетското издателство да се съгласи да го публикува. Задължително трябваше да направи добро впечатление. Трябва да извади костюмите си и да избере най-подходящия. Ако се наложи и на шивач ще плати за поправка. На такова важно събитие не може да се яви как да е!

Увлечен в тези мисли, той почти не чу звънеца на вратата. Вече дори не се питаше какво се случва, а направо отвори. На прага му стояха топчестата фигура на съседката под него, която подскачаше невротично, и издължената сянка на младеж с пъпчиво лице, който като да искаше да потъне в земята от срам.

– Ето! Ето! Има теч! Кажете! – Развика се жената.

– Моля? – Изненадано я погледна Йосиф. – Госпожо, младежо, заповядайте. Нека отидем на моята тераса, да видите какво е положението.

Момчето се усмихна неловко, но не каза нищо. Мъжът го познаваше. Това беше синът на домоуправителя (явно не беше намерила самия домоуправител). Свито дете, май беше добре възпитано, но заради прекалената му свенливост не можеше да се разбере.

Терасата беше малка, светла, чиста и подредена. Никъде по нея нямаше и петънце. Жената се разскача насам-натам, като да я бяха измамили. Младежът целият почервеня.

– Напълно разбирам притесненията Ви, госпожо, и имате думата ми, че ще извикам човек, който да погледне за какво иде на въпрос. Може би има някакъв скрит за окото проблем. Даже тъкмо бях тръгнал да звъня на един ВиК майстор, когато бях прекъснат. Но още сега ще му се обадя, за да запазя час.

С тези си думи домакинът се оттегли в другата стая и наистина се обади на майстора. Той не бил в града, но до три дни щял да се върне и се уговориха да го потърси тогава. Е, не беше най-експедитивното решение на проблема, но все беше начало. Това и каза на чакащите го на терасата съседи. Момчето изхвръкна от апартамента като стрела, а съседката заподскача подир него, видимо обидена.

Тъкмо затвори вратата след тях, когато телефонът му иззвъня. Този път не можа да повярва на името, изписано на дисплея. За миг се поколеба, но точно преди да спре да звъни, все пак съумя да натисне зелената слушалка.

– Ало?

– Ало, татко, аз съм.

– Да, Миша, случило ли се е нещо? Отдавна не си звънял.

– Да, вярно е, но знаеш как е – насам-натам. Ти как си?

– Добре съм. Не се оплаквам.

– Радвам се да го чуя. Татко, утре да се видим, а?

– Добре. Когато ти е удобно? Доколко часа си на работа?

– А, то аз в момента не работя. Формално, де. Ще ти разправям по-подробно като се видим.

– Добре ли си?

– Да, да. Много съм добре. Имам да ти разказвам много неща. Нали знаеш, не ми бери грижата, оправям се аз с живота. Ще ти споделя една страхотна идея за бизнес, но това утре.

– Добре.

– Утре, да кажем, към единайсет и половина сутринта?

– Че това е обедно време, но както кажеш.

– Не всички сме ранобудни като теб. Но, да, утре в единайсет и половина, в кафенето пред твоя блок?

– Ще те чакам.

– До утре! Чао!

И синът му затвори телефона. Не бяха говорили от една година насам. Последно се бяха скарали за пари. Бащата не виждаше как този път щеше да бъде по-различно, но се радваше, че ще види момчето си отново. Откакто майка му почина преди дванадесет години, двамата се бяха отчуждили.

Ама че ден!, мислеше си той, докато сваляше въжето от тавана. Май все още имаше място и за него в тоя безумен свят, претъпкан с невротици; майстори; съседи, губещи ключове; вързани в езика лектори; докторанти, едва завършили университета; синове, лежащи на плещите на пенсионираните си родители и всякаквите им производни. Йосиф се усмихна на себе си. Хубаво е да си нужен. 

 

                                                              автор Гергана Павлова