Валя и мечката

                                                                          Посвещава се на Валентина Пенчовска

            Не много отдавна, в едно китно градче откъм северната страна на Балкана, се родило едно малко момиченце с голяма сила. Кръстили го Валя.

Още през първите години от живота си Валя показала на света що за чудо е. Тя не знаела какво е умора, за нея най-ужасното нещо  било да си стоиш мирно и кротко (пълна загуба на време!), а по-скучно занимание от съня – здраве му кажи. И така, докато едни оставяли дните си да се нижат един след друг, тихо и незабележимо, то малката къдрокоска с любопитни зелени очи и бъбрива уста, не пропускала да ѝ  избяга и един час, в който да не търси магията в света около себе си. Жадният ѝ приключенски дух я отвеждал на неподозирани места, а естествената ѝ общителност я правела част от живота на много хора.

В една ранна сутрин, когато слънцето още не се беше събудило съвсем, малката Валя стегнала раницата си и се отправила с бодра и непоколебима крачка към Балкана. Утринните лъчи деликатно проблясвали сред клоните на дърветата, спускали се през пуснатите завеси и нежно подканвали обитателите на градчето да се събудят и да поемат предизвикателствата на новия ден, но те най-нагло заравяли глави във възглавниците си. Нищо от тази окаяна рутина обаче не всявало смут в сърцето на малката пътешественичка. Тя отлично знаела, че из широките друмища се простират пъстри светове, които чакат да бъдат опознати. А те са толкова много, и толкова невероятно неописуеми, че е недопустимо да си стоиш вкъщи и да зяпаш в стената, при все че не живееш вечно!

И така, Валя поела по тясната козя пътечка, провирайки се през горските шубраци на прясно разлистилата се планина. Уханието на свежест изпълвало белите ѝ дробове с жажда за необикновени приключения. Природата ѝ подсказвала, че я очаква нещо велико точно този ден. Във вечно неспокойния ѝ ум, мислите си играли на прескочи-кобила, но криво-ляво се въртели около идеята, че трябва да постигне повече от вчера и от онзи ден – от цяла седмица насам не си беше казвала, че е покорила нов връх. А това за неспокойна натура като нейната си е обезпокоително.

Докато си разсъждавала над това дали на ден върши достатъчно значими неща, с кого да излиза довечера и къде да ходят, както и какво да добави към новооткритата си рецепта, за да направи десерта у-ни-ка-лен, Валя чула странен шум, който се усилвал с всяка крачка. Поспряла се, огледала се, но не видяла нищо. За момент се зачудила дали да не се уплаши, но решила, че няма смисъл. Щом нямало да се плаши, то нямало и защо да се връща назад, следователно единственият приемлив път бил – напред. С вдигната глава и устремена крачка продължила по пътя си, но изведнъж шумът, представляващ леко бучене дотогава, прераснал в рев. Сега вече се уплашила. Ревът се усилвал и като да идвал към нея. Капки нервна пот избили по цялото ѝ тяло, но била твърдо решена, че няма да побегне като подплашен заек. „Това е само шум, нищо и никакъв шум. Той мене няма да ме спре!“, казала си тя и пристъпила още една крачка по-близо до звука. Поогледала се наляво и надясно, но не видяла нищо; погледнала нагоре, но освен смеещото се слънце и сенчестите върхове, друго като да нямало. Погледът ѝ се спуснал полека надолу и изведнъж – що да види! На около петнадесетина метра под мястото, където се намирала тя, в една плитка пропаст се въргаляла, в изблик на отчаяние и силно раздразнение, най-обикновена кафява мечка. Валя я погледнала с любопитство и след като преценила, че не може току-така да отмине тази животинка, изпаднала в беда, се провикнала:

– Ей, Мечо, защо ревеш така?  

Мечката я чула, млъкнала и се опулила от изненада. Нямало животно в тоя Балкан, в чието сърце да не всявала страх, дори противната пепелянка се криела щом усетела присъствието ѝ (ох, гадината, как ли ѝ се подигравала в момента!). А сега, не друго, а двуного и то с далеч от внушителни размери, стои над нея и я гледа, без страх, без ужас, без паника. В почудата си, мечката се изправила, проточила врат и се опитала да разгледа двуногото по-подробно.

 – Мечо, на теб говоря, чуваш ли ме? – продължила Валя.

 – Да...да, чувам... – отвърнал ѝ Мечо и след мъничко я попитал, – Ама ти, защо не се страхуваш от мен?

 – Честно ли? – подхванала планинарката – Първо ме беше страх, но после се позамислих и разбрах, че няма защо. Гледам те, паднал си в тая пропаст, трудно ти е да се измъкнеш и ми дойде на ум, че с теб не сме толкова различни – и ти, и аз  живеем в един град, дишаме един въздух, за да живеем трябва да ядем и да пием вода, аз също много обичам мед и плодове, а и толкова често ти идвам на гости, а досега веднъж не съм те питала как си. Виждаш ли колко много общо имаме помежду си.

Мечо погледнал момичето и започнал да разбира какво имала предвид. „Да, права е“, помислил си той. „И все пак, ако се измъкна оттук, дали не е редно да я изям? Не че съм гладен, просто какво ще си помислят другите, ако се разделя по братски с такъв дребен хищник“. Докато си мислел всички тези работи, гледал нагоре как крехката фигура, седнала на ръба, се е надвесила над него и изведнъж мечешкото му сърце се свило и  почти проплакал:

 – Аз никога няма да мога да се измъкна-а-а, и няма да мога да се въргалям по хубавите полянки, да се плицикам в планинските поточета-а-а! Заклещен съм тук в тази глупава пропаст и не ми стигат силите да продължавам да се опитвам да се изкача нагоре. Тия скали са много гладки и няма за какво да се захвана. Впия ли лапа в тях, започват да се роня-я-ят, а-а-а!

Валя го погледнала от горе, смръщила вежди и го подхванала:

 – Щом така искаш, остани си долу. Я се виж каква мечка си – голяма, силна, с лъскава козина. А какво, седнал си да ревеш! И защо? Това с нищо не ти помага...

Мечо подсмъркнал виновно под укорите на момичето.

 – Ако има някой, който може да се измъкне от тук, то това си ти! – продължила Валя. – Природата ти е дала толкова много, а ти вместо да използваш силните си страни, си седнал да ми ревеш. Гладки били скалите, ами че те са си били винаги такива. Не са се изгладили специално за теб. Освен това, като се опитваш да се изкатериш, не ги сграбчвай все едно си бръкнал в пчелен кошер, не ги дери, а се подпри на тях. И да ти кажа честно, нито си първия, нито си последния мечок паднал в пропаст. Така че недей да ревеш, а се успокой, съсредоточи се и се измъкни. Аз не мога да дойда и да те кача горе, вместо теб самия. Стига си мислил колко не можеш и започни да си повтаряш, че можеш. Погледни предизвикателството в очите и му кажи: „Ти ли бе, смешна дупчице, ти мен няма да ме победиш!“

 – Да, ама... – опитала се да смотолеви мечката.

 – Няма ама – прекъснала я Валя. - Помисли си хубаво какво искаш, дали да си останеш тук, или да се измъкнеш и отново да се припичаш по полянките до поточетата. На мен не ми пречиш и тук да си стоиш, но така ли ще ти е по-добре или ако се понапънеш още малко и се пребориш с тая нищо и никаква долчина.

Незнайно защо, но чувайки тези напътствени думи, на мечката ѝ станало някак по-леко. Вече не ѝ се плачело, била по-спокойна, дори започнала да усеща как в гърдите ѝ се зареждат с бунтовния въздух на промяната. Поела си дъх и отсекла:

 – Права си! Много си права. Аз мога да се справя. Знам го, просто явно го бях забравил и имах нужда точно така някой да ми го припомни. Чакай, като се кача горе, ще ти благодаря както си му е редът.  

Казала това мечката, изправила се на четири крака, поотдалечила се малко в единия край на пропастта, затичала се устремено, без да рови с нокти и да чупи скалите, успяла да се измъкне от дупката. Е, насмалко не се подхлъзнала точно към края, но това никой не го брои. Та, качил се Мечо горе, сърцето му биело учестено, усещал кръвта в тъпанчетата си, но бил щастлив, доволен от себе си. Успял съвсем сам да се пребори.

Валя стояла пред мечока и го гледала. Леле, колко голям бил той всъщност, а толкова пъргав! Изведнъж сърцето ѝ се свило, уплашила се че може да реши и да я изяде. Страхът ѝ не бил съвсем без основание, Мечо се катурнал рано призори, още преди да закуси, така че си бил доста изгладнял и това му личало. Двамата се погледнали в очите. Стояли един срещу друг – неравни противници в битката за оцеляване, биха казали някои. Но природата си знае работата, ние само трябва да ѝ се доверим.

 – Е, - казала мечката, - ти ме спаси, значи аз трябва да съм ти задължен сега.

 – Нищо не съм направила, – без трепет в гласа му отвърнала Валя. – Ти сам постигна това, аз само ти припомних какъв си и на какво си способен.

 – Да, не е малко. Никак даже – замислено отвърнал той. – Май е време да се прибираш. Пладне минава, ще те търсят. Не ми се ще да ни видят заедно. Не ме разбирай погрешно, но това не е добре за нито един от нас.       

             – Щом толкова държиш на мнението на другите – отвърнала тя.

    – Не се прави, че не ме разбираш – погледнал я строго той. – Ние с теб винаги ще бъдем верни другари. Докато обикалям тоя Балкан, никой няма да те закача и ти ще ме пазиш от ловци – знам. Но не можем да натрапваме световете си един на друг. Ти честичко навестяваш моя дом и аз ще се радвам всеки път, когато те видя, макар и отдалече. Аз обаче, работа там долу, нямам. Живеете твърде бързо, преследвате цели, които не ви правят щастливи и макар да не се изяждате взаимно, се тровите само защото ви е приятно да гледате как някой е в по-лошо положение от вас.

 – Хем си прав, ама и не. – Мечтателят у Валя се обадил. – Хората можем да бъдем много добри. И аз вярвам. Не, аз знам, че поначало хората са добри, просто от време на време го забравят. Затова аз се старая да им го напомням винаги, когато ми се изпречат на пътя.

След тези думи на лицето на малката Валя грейнала усмивка, която озарила светлите ѝ зелени очи, разпростряла се на цялото лице и бавно и полека започнала да сияе и около нея.

Мечо я погледнал, подсмихнал се, изръмжал приятелски и ѝ казал:

 – Радвам се, че животът ни срещна. До нови срещи, малката. Пази доброто, което носиш у себе си, но никога не се скъпи да го раздаваш на околните. А сега, аз ще ти дам преднина, но ти трябва да почнеш да бягаш от мен. Нали запомни, не можем да се натрапваме. Затова, тичай смело напред, аз те следвам и няма да те оставя намира докато не съм сигурен, че си там, където трябва да бъдеш. И ако това значи да избягам някой и друг километър  повече – така да бъде.

          

                                                                            автор Гергана Павлова