Хипотенуза на отношенията

Мира се взираше в отражението си в огледалото. Кристалносините ѝ очи блестяха и отразяваха щастието в душата ѝ. Искаше да се усмихне, дори да се засмее, но се притесняваше, че съпругът ѝ може да я види. Той не беше свикнал да я вижда щастлива. Отношенията им не бяха такива. Омъжи се за него заради парите му. Това го знаеха и двамата. Той също не я обичаше. Просто я желаеше като поредната красива вещ – като някоя кола или картина, с която да се перчи пред обществото.

Въпреки усилията си да я потисне, усмивката си проби път. Младата жена сияеше. Русата ѝ коса падаше небрежно покрай врата ѝ. Тя усещаше мекотата ѝ върху кожата си. Господи, колко щастлива беше! Дори самото дишане ѝ доставяше удоволствие.

– Защо се смееш? – Чу гласът на Нико зад себе си. Видимо погледът му беше забит във вестника, но явно не изпускаше нито едно нейно движение. За миг тя се стъписа. Опита се да му се усмихне, но вместо това се смути още повече.

– Е слушам те. Какво толкова весело има?

Безизразният му тон я плашеше. Той никога не крещеше, нито пък се смееше. Само въздишаше тежко, гледаше под вежди и, в най-добрия случай, се мръщеше. Иначе, не проявяваше никакви емоции.

– Възнамеряваш ли да ми отговориш?

– Да, извинявай. Спомних си нещо.

– Какво, ако не е тайна, разбира се? Знам, че жените обичате тайните.

– Не, не е тайна. Спомних една случка от детството.

– Че какво пък весело може да е имало тогава?

– Ами една зима, точно преди десетия ми рожден ден, баща ми ме заведе да карам кънки на замръзналото езеро извън града. Спомних си за тоя ден. Небето беше ясно, имаше слънце, но студът ме хапеше. Въпреки това не се оплаквах, че ми е студено, а много се радвах, че ме е завел, защото само аз от приятелите ми не бях ходила да карам кънки там. Спомням си, че имаше птици, които прелитаха от едно дърво на друго и все не можеха да си намерят място. Това е, може би, най-щастливият ми спомен с татко.

– Няма що. Алкохолик е завел малолетна извън града, да карат кънки по лед, който е можел във всеки един момент да се пропука под краката им. Знаеш ли колко е болезнена смъртта, ако се удавиш в ледени води? Не, не знаеш, нито ти, нито така нареченият ти баща.

– Беше хубав ден. – На себе си промълви Мира. Съпругът ѝ пак беше потънал във вестника си. Тя отново се погледна в огледалото, но нещо от блясъка се беше изгубило. Явно светлината се беше изместила.

Следобедът младата жена каза, че трябва да отиде на покупки, но отказа да вземе колата. Знаеше, че следят километража ѝ и предпочиташе да ползва градския транспорт. Нико не възразяваше.

***

– Ти дойде! – Посрещна я Кирил. Щом чу гласа му, сърцето ѝ преля от щастие. Най-после – сигурност, топлота и любов. Любов – истинска, мила, всепоглъщаща. Още от прага се хвърли в обятията му. Най-накрая можеше да бъде себе си.

Любиха се дълго и отдадено. Обичаше да усеща дъха му върху кожата си. Впиваше жадно устните си в неговите, увиваше тялото си около неговото. Не искаше да го пусне. Страхуваше се, че ако го направи, той ще си тръгне и тя отново ще остане сама.

– Трябва да тръгвам – каза Кирил и се заоблича.

– Остани още малко.

– Ти също трябва се прибираш.

Последните му думи я опариха. Не, не самите думи, а тонът – беше безстрастен. Очите ѝ се напълниха със сълзи.

– Какво има? Защо плачеш? – Стресна се той.

Мира не му отговори.

– Хайде, недей да плачеш. – Опита се да я утеши и обви лицето ѝ с длани. – Нали знаеш, че те обичам.

След тези си думи, я целуна.

– Утре пак ще се видим. Ще се опитам да дойда по същото време, но може малко да закъснея. Тази седмица е много натоварено на работа и не знам дали ще успея да се измъкна.

Мира знаеше, че я лъже. Знаеше, че жена му е бременна и най-вероятно щеше да ходи с нея на преглед. Всеки трети четвъртък от месеца закъсняваше за срещата им, защото придружаваше съпругата си до гинеколога. Не му се сърдеше за това. Изобщо нямаше нищо против нито срещу жена му, нито срещу бъдещото им дете. Те не я интересуваха. Тя искаше само него и любовта му.

– Обичам те – каза ѝ той и отново я целуна.

***

На следващия ден тя го чака три часа в тяхната квартира, но той не доде. Писа му пет съобщения и се опита да му звънне три пъти, но не успя да се свърже. Явно беше изключил телефона си. Сърцето я сви и се разплака – повече от яд, отколкото от мъка.

Минаха три седмици преди отново да се срещнат. Това бяха едни от най-тежките ѝ дни. Беше като полужива. Когато най-накрая се видяха, тя се хвърли на врата му. Той инстинктивно я отблъсна. Намираха се на паркинга пред мола. Беше немислимо да се проявяват подобни изблици на публично място. Ядоса ѝ се, но нея не я интересуваше нищо. Искаше само да бъде с него. Уговориха се да се срещнат след половин час в квартирата. Тя го чака, но той не дойде.

Прибра се късно вечерта с една камара торби, с които да оправдае отсъствието си. Слава Богу, съпругът ѝ го нямаше вкъщи. Явно пак му се беше наложило да работи до късно. По-добре, мислеше си Мира. В състоянието, в което се намираше, нямаше да може да изтърпи злобните му коментари.

На сутринта се събуди с адско главоболие. Реши, че няма смисъл тоя ден да става от леглото. По някое време чу врата да се отваря и затваря. Явно Нико я проверяваше. До вечерта спа почти непробудно. Когато отвори очи навън вече беше тъмно. Надигна се бавно, светна лампата и метна халата си върху нощницата. Отиде до кухнята да си налее вода.

– Виждам, че вече си по-добре. – Чу гласа на мъжа си да идва откъм отворената врата на кабинета му. Не ѝ се щеше, но трябваше да отиде при него.

– Да, чувствам се по-добре. Благодаря ти, че ме остави да си почивам днес.

– Удоволствието е мое, скъпа. Между другото, обади се Кирил. – Сърцето ѝ трепна. – Станал е баща. Силвия е родила момче. Кръстили са го Васил, на баща ѝ.

– Това е чудесна новина! – Искрено се зарадва тя. Изведнъж на душата ѝ ѝ стана леко. Ето каква била причината за отсъствието му в последно време. Той не беше спрял да я обича, не се беше появила друга, просто е нямало как да остави жена си сама в последните дни на бременността. Тя разбираше напълно това. Важното беше, че скоро отново щяха да подновят срещите си и всичко щеше да си бъде както преди.      

                                                                        автор Гергана Павлова