Мракът

 

Сара-Мария стоеше сама в тъмното и се взираше в мрачното си отражение в огледалото. Уличните светлини хвърляха сянка върху предметите в стаята и създаваха илюзията, че отвън има нещо повече от тъмнина. Но младата жена не го вярваше, не и след днешния ден.

Беше прекрасен слънчев ден, подканващ те да се радваш на живота. В такъв ден, по правило, не можеше да се случи нищо лошо. В това вярваше и Сара-Мария. Затова се отдаде на радостите от живота (от нейния живот). Сред като стана някъде към девет и половина, изкъпа се, облече новата си рокля, нагримира се и тръгна по кафенетата. С приятелките ѝ пиха шампанско още преди обяд. И защо не? Животът ѝ беше чудесен – беше млада, красива и сгодена за многообещаващ лекар. Семейството ѝ беше заможно и не помнеше неин каприз да не беше удовлетворен. Имаше се за галеница на съдбата, поне до днес.

Проблемът дойде следобед. Първо, от бутика, в който шиеха булчинската ѝ рокля, се обадиха, за да ѝ кажат, че дантелата, която беше поръчала вече не е в наличност и ще трябва да избере нещо друго. Друго! Сара изпадна в бяс. Сватбата бе след три месеца, ако до тогава роклята не беше готова, щеше да ги убие всичките глупачки там. Една рокля не могат да ушият!

Тъкмо пресушаваше втората си чаша Шардоне за следобеда, когато получи съобщение от годеника си, че няма да вечеря заедно с нея довечера, защото му се налага да влезе в операция. Глупости! Че да не е само той в тая болница? Резервацията е направена още преди месец. Това е най-нашумелият ресторант в последно време. Истински хит. Само с връзки можеше да се уреди вечеря там, а той толкова лекомислено да зачерква плановете им. Беше опявала на баща си цяла седмица, преди да ѝ намери маса. А сега – всичко отива по дяволите. Нещастник! Не я заслужаваше. Само да не си мисли, че така ще я игнорира и като се оженят.

Последният удар дойде към шест вечерта, когато майка ѝ ѝ се обади, за да ѝ каже, че баща ѝ е получил инфаркт. От край време имаше проблеми със сърцето, но то беше от нещата, за които човек говори, но никога нищо не се случва. Може би и затова, когато чу новината за първи път Сара-Мария, не знаеше как да реагира. Слушаше тъпо истеричния рев на майка си по телефона, без да е сигурна, дали това е реалност или сън. Тя реши, че няма да ходи в болницата. Не виждаше смисъл, нали щяха да го оправят. Те имаха пари, така че най-добрите лекари щяха да се суетят край него, защо и тя да е там?

Към девет майка ѝ се обади, да каже, че е получил и мозъчен кръвоизлив. „Добре“, беше всичко, което можеше да се изкопчи от устата на Сара-Мария. Веднага след това тя затвори телефона и започна да плаче. Но тоя път беше истински. Буца заседна на гърлото ѝ. Болката беше толкова голяма, че искаше да крещи, но нямаше сила за това.

Реши, че трябва да отиде в болницата. Извика си такси и тъкмо чакаше асансьора, когато се сети, че е забравила телефона си. Бързо изтича до апартамента, отключи вратата и, без да святка лампите, се втурна в спалнята, където го беше оставила. Точно тогава той иззвъня. Цялата я разтресе, едва успя да вдигне и да каже едно глухо „да“. Беше майка ѝ. От хриповете на плача ѝ не можеше да се разбере нито дума от това, което казваше. След миг чу спокоен и отчетлив делови глас. Беше сестрата. Тя ѝ съобщи, че баща ѝ е починал по време на операцията. Разбира се, цялото обяснение беше извършено с научни термини и бяха дадени обяснения на състоянието, но съзнанието на момичето беше изключило всичко излишно. Важното беше, че баща ѝ вече го нямаше.

Сара-Мария се строполи до леглото. Беше като парализирана. Не чувстваше, не вярваше, не проумяваше. Мина се известно време преди да се опомни. Тя бавно се изправи и отиде до прозореца. Впери празен поглед навън. Искаше да види, да чуе, да усети нещо. Никога преди не се беше замисляла дали обича родителите си. Те винаги са били до нея. Подсигуриха ѝ щастлив и охолен живот. Благодарение на тях се запозна с годеника си. Но само това ли бяха за нея?

Изведнъж усети хлад. Мракът отвън се беше пропил в душата ѝ. За първи път в живата си изпита самота. Това я стресна. Тя се обърна и видя силуета си в огледалото. Очите ѝ се напълниха със сълзи. Обхвана я яд, че е сама в такъв момент. Какъв е смисълът да имаш годеник, ако той не е до теб, когато се нуждаеш от него?  Преди да се усети се хвърли към телефона си и започна да набира номера му. Щеше да звъни, докато не ѝ вдигнеше и колкото по-късно станеше това, толкова по-зле за него. Не, нямаше да я изоставят за втори път тоя ден.       

                                                                       автор Гергана Павлова