Отвъд хоризонта

 

Това беше деветдесет и втората зима в живота на Матей. С всяка изминала година му ставаше все по-трудно да се бори с прищевките на времето. Тялото му отдавна бе сковано от студ – носеше палто и ушанка дори през лятото. Единственото му истинско удоволствие бе да седи до запалената печка и да слуша как цепениците вътре пукат. В тия моменти си припомняше миналото и изживяваше отново най-щастливите си дни. Случваше се понякога да довърши и някой стар разговор, започнат преди десетилетия. Какво като събеседниците му отдавна се бяха преселили в отвъдното. Само глупак не би поговорил със стар приятел, защото бил покойник. Че нали, ако сте били истински другари, вие си знаете и мислите, и думите, и копнежите, и мъките.

Ей го Първан, седи срещу него, скръстил крак връз крак, забил поглед в една точка, цъка с език и премята клечката за зъби от единия край на устата си в другия; Йосиф, подпрял лакът на рамката на прозореца, взира се през мътното стъкло, все чака някой, дето не идва. С тия момчета беше отраснал. Заедно изкараха и военната си служба. После Матей отиде да учи за инженер, Първан замина да става моряк (него все морето го влечеше), а пък Йосиф стана военен. По-късно се и ожениха. Отначало караха семейните си ваканции заедно, докато Първан не се разведе с жена си. След това стана някак странно, а и на Матей и Йосиф им се родиха деца. Отчуждиха се. Вярно, изпращаха си поздравителни картички за всеки празник, а и поне веднъж годишно се виждаха на сбора в село. Там си наваксваха за изгубеното време, като си разказваха за новостите в живота.

По прозорците заудря дъжд. Матей се раздвижи под одеялото и се заоглежда сънено. Беше сам в сумрачната стаичка. Само искрите от чугунената печка напомняха, че тук има живот. Старецът с мъка завъртя схванатото си тяло с лице към печката и впери сълзливите си очи в нея. Как хубаво пукаха цепениците! Тоя звук сигурно беше първият, който бе чул като се е появил на бял свят.

Родил се посред Голям Сечко. Така казваше баба му. Тя отказваше да се движи според календара, забит на стената. За нея ориентир бяха звездите, луната и слънцето. Друго не щеше да знае. Матей си я спомняше много добре. Имаше сбръчкано смугло лице, крива беззъба усмивка, а очите ѝ бяха като две искрящи въгленчета. Ходеше прегърбена, подпирайки се на тояжка, която потропваше по калдъръма от ранно утро до късен здрач. Никога не я беше чувал да казва, че е уморена. Все си намираше работа. И никога не пропускаше да го нахока. Колко пъти си беше патил от нейната тояжка, сам не знаеше.

Майка му пък беше красива като някоя фея-орисница от приказките. Или поне той си представяше, че така изглеждат феите-орисници. Беше висока, снажна, с бяла кожа и дълга къдрава черна коса. По-хубава коса от нейната, не беше виждал. Тя никога не му се караше, но и не се шегуваше с него. Почти не си спомняше да я е виждал засмяна. А и очите ѝ винаги бяха едни такива, 'дето, ако се вгледаш в тях, ти става тъжно. Гласът ѝ беше тих и кротък, но като те заговори, няма как да не я слушаш.

Баща му винаги беше угрижен и замислен. Не говореше много, разбираха се с поглед. Като дойде войната, той замина да се бие. Когато всичко приключи и се върна отново на село, беше станал още по-мрачен и мълчалив. Вечер сядаше сам пред прага на къщата и пушеше, докато не станеше време за лягане. Дори и преврата го остави бездушен. И сега, когато Матей беше започнал да говори с мъртвите си другари и роднини, сред тях никога не беше баща му. Но не защото не го обичаше, а защото с него нямаше какво да си кажат. Още като младеж, малко след смяната на властта, беше разбрал колко обезверен е той. Оттогава започнаха да се избягват.

Някъде удари гръм. Матей отвори очи. Печката продължаваше да бумти. Това го успокои. Вгледа се в сенките по стените. Бяха почти като живи. Май скоро някоя от тях щеше да изскочи и да дойде при него. Нощта беше лоша, такава, в която човек не трябва да е сам. Така казваше баба му. Тогава той не разбираше какво значи самота. Нали откакто се беше родил, не се бе делил от тях. Всяка вечер чуваше тежкото дишане на баща си, заспал след тежък работен ден; чуваше как потракват куките на баба му, докато плетеше някоя дреха за зимата; но преди всичко, слушаше тихия глас на майка си, която му разказваше вълшебни приказки за принцеси, змейове и храбри селски момчета. Споменът за тия времена и сега сгряваше душата му.

Отново присветна светкавица, а тия гръмотевици – все едно падаха бомби.

Не бяха леки ония години. Ама като ти се живее, кой да те спре. Такива мисли се въртяха в главата на стария човек, докато чакаше провидението да се смили над него и да му изпрати някоя душа да си придумат. Майка му, да му разкаже приказка; баба му, да го нахока; Първан, да му излее горчилката си на чашка; Йосиф, да си припомнят едно време; жена му да пита, дали синът им се е обаждал от Америка; пък може и Коля. И той почна да му се явява отскоро. Само че с него приказка ли е, все се смее и търчи нагоре-надолу, фурия. Не че може да се очаква друго от това дете. Буен, весел, бузите му винаги зачервени, все някоя беля направил; името му кънтеше из цялата махалата. Такъв си беше, такъв си и остана. Единствено той не се промени.

Матей усети, че почва да се унася. Въздухът беше станал по-топъл и всичките му болежки го отпуснаха. Имаше чувството, че полита. И наистина, огледа се и видя как се издига към белите пухкави облаци, аха да ги стигне. Вятърът го удряше право в лицето, но не му беше студено. Напротив, радваше се на тая лятна прохлада. (Защото несъмнено беше лято!) Миришеше на свежа утринна роса. Слънцето се беше показало на хоризонта и скоро щеше за започне да пече.   

Той отново беше момче. Люлееше се на клоните на плачещата върба, 'дето беше в началото на селото. Носеше избелели кафяви панталони, които вече му бяха окъсели и риза, ушита от старата дочена на баща му. Не го боляха ставите и изпитваше истинска радост от всяко свое движение.

– Матей-е…Матей-е…

Щом чу името си, се извърна да види кой го вика. Към него тичаха три момчета. Тримата му най-верни другари. Русият перчем на Йосиф подскачаше над челото му и се вееше досущ като някое знаме, черната коса на Първан блестеше на слънцето като нагорещен катран, а на три крачки пред тях тичаше Коля с вечните си зачервени бузи. Все държеше да бъде пръв.

– Матей-е – провикна се Коля, –  ще тичаме до шипката на големия завой преди моста! Който стигне първи, печели!

Само това му трябваше да чуе. Момчето пусна клоните на върбата, скочи на краката си и веднага щом почувства твърдостта на земята, полетя. Вятърът плющеше в ушите му, галеше косата му, дробовете му се изпълваха със свежия въздух, а сърцето му биеше лудо. Много неща беше преживял и изпитал в своя живот, но по-голямо щастие от тая лудешка безгрижна свобода, нямаше. Без да се усети започна да крещи и да се смее в унисон с радостните викове на останалите.

– Първи! – Извика Коля и се засмя още по-силно. – Аз победих!

Още не си бяха поели дъх, когато Първан извика:

– Не, хайде да тичаме до стария дъб в мерата. Оня зад поповите градини. Който стигне първи, печели.

С кански викове свиха през полето. Минаха за по-пряко през овощната градина на стрина Мита и май някой се развика по тях, но къде ти да се спрат. Самият вятър ги носеше. По-бързи същества от тях нямаше на тая земя. Това си повтаряше Матей, докато тичаше. Но изведнъж въздухът се разпори от пронизителен рев. Над главите им се разстла дим. Без да забавят ход, момчетата вдигнаха глави нагоре и що да видят – истински змей, с огромни крила и лъскава кожа, издишащ огън. За миг те усетиха безсилието си. Как да надбягаш змей? Дори смелите селски момчета от приказките на майка му никога не надбягваха змейовете. Те ги побеждаваха, но това беше или с хитрост, или със смелост, или и с двете. Змей и човек не са равни по сила. Усетили тежестта в краката си, децата се спряха и се вторачиха в отминаващото ги чудовище. Дали изобщо то ги бе забелязало – едни такива малки сополиви хлапаци. Само Коля не се отказваше и продължаваше да тича. След малко се чу удар, като че нещо тежко падна на земята.

– Змеят изпусна яйцето си! – Провикна се Коля.

Момчетата се втурнаха напред.

– Бързо – викаше Коля, – ако го намерим първи, ще го приберем! И ще го измътим. Ще си имаме свой змей, който ще дресираме като животните в цирка. Тогава никой няма да е по-силен от нас. И даскалът вече няма да смее да ми дърпа ушите, като не знам урока. Хайде!

Вече едва дишаха, но продължаваха да тичат. Коля направо летеше. Той все повече и повече се отдалечаваше от останалите. Накрая съвсем им се изгуби от погледа. Ясно беше, че пак щеше да победи в гоненицата, защо да се мъчат повече. И като по команда тримата изпопадаха на земята. Тревата беше още зелена, слънцето не я беше изсушило. Беше приятно да лежиш върху нея и да гледаш небето, през което само преди миг прелетя жив змей. От къде ли се беше дошъл и накъде беше тръгнал? Дали като разказваха случилото се, щяха да им повярват?

Бум!

Изведнъж синевата почерня. Някъде беше паднал гръм. Явно това имаха предвид старите хора като казваха гръм от ясно небе. Уж слънчев ден, уж няма дъжд, а небето гръмна. Ама какъв е тоя дим? Полепва по гърлото и гори. Леле, не може да се диша. Децата се закашляха, а от очите им тръгнаха сълзи. Криво-ляво успяха да слязат до пътя, но колко време кашляха, не е за разправяне. Тъкмо започнаха да се съвземат, когато видяха половината село да тича към тях.

– Сигурно е заради змея – каза Матей.

– Това не беше змей, а военен самолет – отвърна Йосиф.

Лепкавият дим, изгарящ дробовете, давещ, задушаващ, никога не се забравя. Веднъж опиташ ли го, остава ти вкус за цял живот. Най-отбрани ястия и вина да поглъщаш, той винаги е там. Просмукал се е вътре в теб и чака да те погълне целия. Дори и сега гори, изгаря.

…

– Чичо Матей, чичо Матей, чуваш ли ме?... Чичо…

Първото нещо, което усети Матей беше, че се задушава. Като че гореше отвътре. Започна да кашля.

– Жив е. Ще го откараме в болницата, но май ще се оправи.

Старецът отвори очи и видя надвесени над него две фигури. Едната беше на съседа Кирил, а другата на някакъв лекар (имаше овесен на врата стетоскоп). Изведнъж го разтресе, беше навън без шапка и палто. Дъждът беше спрял. Нищо не разбираше.

– Чичо Матей, кюнците на печката ти са се спукали. Като се прибирах, видях черен пушек да излиза от къщата ти и извиках спешна помощ. Чуваш ли ме?

– Чувам…

– Разбра ли? Кюнците са се спукали. Щеше да се задушиш, ама те извадихме.

– Боже, боже…

– Айде, да те караме в спешното – каза шофьорът на линейката, преди да хлопне вратата ѝ.    

…

Матей изкара няколко дни в болницата, докато се стабилизира, след което го изписаха. Щом се прибра вкъщи, извади малко от спестените си пари и купи нови кюнци. С помощта на един познат ги поставиха. Не може без печка, още повече зимата. А електрическата не топлеше, както тая на дърва.

Его го, отново си лежи в леглото и гледа сенките, които огънят хвърля върху стените. Пак чака някой стар приятел да му дойде на гости. Може би Коля. Може би снарядът не го беше разкъсал, както казваха всички. Може би беше намерил змейовото яйце и, за да не го дели с никой, бе избягал с него в планината. Там е открил някоя пещера, в която да го измъти. Ако е успял, то непременно го е и дресирал като животните в цирка. Най-вероятно със своя змей е обиколил целия свят. Видял е Голямата пустиня, Северния полюс, Великата китайска стена и какво ли още не. Сигурно един ден щеше да дойде и за него. Тогава, заедно с Първан и Йосиф, отново щяха да бъдат момчета също като Коля. Четиримата щяха да се качат на гърба на змея и да полетят през планини и гори, през морета и океани, през девет земи в десета, там, отвъд хоризонта, където няма болка, нито самота и цари вечно лято.    

автор Гергана Павлова