Съперницата

 

Беше вторник сутрин, когато София видя некролога ѝ във вестника. Чаят изстиваше бавно, докато тя осъзнаваше случилото се. С Джина бяха споделяли съдбите си от шестдесет години насам. И двете отдавна бяха остарели. Боята за коса, протезите, кремовете за бръчки и скъпите парфюми не можеха да върнат бавно напускащия телата живот. И все пак, тя не можеше да приеме, че нея вече я няма.

Първият им сблъсък беше, когато София беше на петнадесет, а Джина на седемнадесет. Двете се бяха явили на конкурс за красота и още щом се зърнаха изпитаха неприязън една към друга. Тогава Джина победи. София стана нейна подгласничка. Това беше първата непростима обида, която ѝ нанесе. Случилото се я амбицира да бъде по-добра, по-красива и по-съблазнителна. Така успя да отмъкне годеника ѝ. Едва беше навършила шестнадесет, когато се ожениха. Беше толкова щастлива, представяйки си мъката и отчаянието на Джина. Разбира се, след две години се разведе. Тя беше просто едно дете, неосъзнаващо тежестта на действията си.

После София реши да става актриса. На първото си прослушване, пред вратата на директора, срещна Джина. Двете се стрелнаха с огнени погледи. Беше ясно, борбата им щеше да бъде оттук до края. Така и стана. Роли, съпрузи, любовници, почитатели и почести  – оспорваха си всичко. Нямаше прослушване, на което да не се явяваха и двете. Другите участнички не бяха никаква конкуренция. Не можеха да се мерят с тях. Да, имаше по-красиви, но веднага щом вратата хлопнеше зад гърбовете им, никой не ги помнеше. Красотата сама по себе си не е достатъчна. Трябва характер – силен, непоклатим и безкомпромисен. Иначе не можеш да оставиш следа. А те двете знаеха как да обсебват съзнанието. Можеха да съблазняват само с един поглед, отправен през студения екран. Имаха хиляди поклонници, които бяха готови да продадат душите си за една нощ с тях. Те напълно осъзнаваха властта си и ѝ се наслаждаваха. Бяха истински икони, неподвластни на преходността на времето. Дори поколенията след тях щяха да знаят кои са; да се възхищават на стила и силата им, докато гледат филмите и интервютата с тях.

Изведнъж София се почувства стара. Отдавна беше прехвърлила осемдесетте, но досега не беше изпитвала подобна слабост. Последният човек, който я помнеше на младини, си беше отишъл. Снимките остават, но само спомените съхраняват. Само в тях можеш отново да си млад, красив и желан. А как се живее, когато изгубиш човека, който те мотивира да ставаш сутрин въпреки всичките си болежки? До последно двете се съревноваваха, макар и отдавна не за роли на екрана. Всяка ръководеше благотворителни организации, изнасяха лекции, организираха приеми за всеки празник. Преди две години София беше паднала в банята и си беше счупила крака точно преди Великден. Беше толкова бясна, че не може да проведе събитието си, че отиде на това на Джина с гипсиран крак в инвалидна количка. Мотивацията ѝ да получи реванш за Коледа беше толкова силна, че я изправи на крака много по-бързо, отколкото лекарите предполагаха. Всички така се възхитиха от несломимия ѝ дух, че Джина влезе за няколко дни в болница заради високо кръвно.

А къде е приятелката ѝ сега?

Старата жена зарови лице в шепите си и за първи път от десетилетия насам се разплака от мъка. Последно плаката така, когато синът ѝ загина в онази проклета самолетна катастрофа. Въпросната седмица щеше да бъде премиерата на един филм с Джина. Студиото беше наляло милиони в него и очакваше колосални печалби. Тогава Джина получи нервна криза, защото била напълняла и не можела да се яви в тоя вид пред почитателите си. Категорично отказала да ходи на премиерата, трябвало да я отложат, докато отново се приведяла във форма. Директорът на студията бил готов да я убие. И дума не могло да става за отлагане. Тя била длъжна по договор да отиде и така и направила, но пияна. Разбесняла се и замерила директора с обувките си. На следващия ден по първите страници на всички печатни издания бяха снимките на истеричната примадона, докато там някъде на задните страници (и то не на всички вестници) се мъдреше една мъничка снимка от погребението на сина на София. Филмът, естествено, предизвика фурор, а София почувства, че не е сама.  

Но това отдавна е минало. Последният свидетел на възходите и паденията ѝ си беше отишъл. В душата ѝ стана студено. Животът беше изгубил цвят и вкус. Беше се превърнал в черно-бяла снимка. Същата като тая от онзи конкурс за красота от преди шестдесет години, в която възрастната жена се взираше, докато сълзите изгаряха страните ѝ.

       

                                                                      автор Гергана Павлова