Езерото

 

Тази сутрин Соня се събуди със сърце, преливащо от щастие. В мига, в който босите ѝ крака докоснаха пода, усети лекотата на тялото си – като че всеки миг щеше да полети. Претича през стаята и се залепи са големия прозорец в хола. Отсреща слънчевите лъчи се къпеха в кристалните води на езерото и, дори през затворените прозорци, ги чуваше как я викат да отиде при тях.

– Днес, днес ще дойда! – Провикна се с цяло гърло тя.

– Соня, какво има? Защо си станала толкова рано? – Чу от съседната стая сънения глас на баща си.

– Тате, ти днес ми обеща, че ще отидем при езерото, нали? Нали така?

– Да, но нека първо да закусим, да се измием, да се облечем…

– Е нали снощи се мих. Хайде на езерото, а довечера ще се мия.

– Соня, не се пазари, а кажи по-добре какво искаш за закуска.

– Не се пазаря, да знаеш.

– Знам, знам. Искаш ли палачинки?

– Да-а!

Петър разтърка още веднъж очите си и стана от леглото. Завари дъщеря си залепена за прозореца в хола, готова да се слее със стъклото. Червеникавата ѝ коса блестеше на утринното слънце като да беше изтъкана от лъчите му. Вече ставаше топло и избледнелите ѝ през зимата лунички се пълнеха с кафеникав цвят. Все едно бяха тичинки на разцъфнало цвете. Не е за вярване колко приличаше на майка си. Дори и смехът ѝ напомняше нейния. Вярно беше по детски звънлив, но след десетина години това щеше да се промени.

– Защо си боса пак? Къде са ти чехлите? – Опита са да я смъмри той.

– Сигурно още спят.

– Иди да ги събудиш и ела в кухнята, за да направим палачинките.

Как му ги раждаше главата на това дете? За Соня не съществуваха вещи – всичко беше живо, имаше душа, мечти и страхове. Така четирикрилният гардероб в спалнята искаше да се научи да лети, за да обиколи земното кълбо; масата за кафе в хола пък винаги е искала да бъде именно маса за кафе и нищо друго, затова когато рисуваше, Соня сядаше на пода до нея; от друга страна, подът винаги е искал да бъде платно, окачено в някоя галерия – мечта, която малката щеше да сбъдне, ако леля ѝ не я беше прекъснала, затова тук-таме още се виждаха синьо-зелените сенки, които литрите обезмаслител не успяха да избелят.

– Не скачай върху леглото – баща ѝ се опита да придаде строгост на гласа си.

– Трябва, тате! Нали знаеш, че сутрин леглото ми е с подут корем, защото нощем сънува, че пътува с кораб и се храни с вълни.

Тоя път не успя да не се разсмее. Е, пак щеше да ѝ смени матрака. Нали беше щастлива, само това имаше значение.

– Измий си очите и ела при мен. Щом закусим, се приготвяме и отиваме при езерото.

– Да-а!

Оставиха кухнята в пълен безпорядък, но къде ти да се мисли за чистене в такъв слънчев съботен ден. Пролетта беше към своя край и първите летни горещини деликатно намекваха за себе си. Цялата природа се беше събудила за живот. А кръвта направо се пръскаше в жилите на Соня. Какво по-хубаво от това навън да грее слънце, ти да не си затворен вътре, да тичаш и скачаш на воля, да крещиш с пълна сила, да играеш на гоненица, да рисуваш с тебешири, да е събота и с татко да ядете сладолед. Идеалният ден в главата на шестгодишна мечтателка.

– Няма да прескачаш оградата около лехите с цветя.

– Ама искам да се приближа по-близо до езерото. Обещах му да си поговорим.

– Говорете си от алеята. Усещаш ли? Има лек ветрец, той ще носи думите ви.

– Добре. – Въздъхна Соня. Щеше ѝ се да пипне лъскавите му води и да усети гъдела на малките му вълнички. Но явно това нямаше да стане днес.

– Не гледай толкова унило. – Прегърна я баща ѝ. – Нали знаеш, че като се стопли още малко времето и ще ходим двамата с теб на плаж от другата страна на брега. Ще караме водно колело. Може да пробваме да ловим и риба. Ще бъде много весело.

– Да, ще бъде! Нали обещаваш?

– Разбира се! Хайде, сега се усмихни и се радвай на хубавия ден. Нали помниш как валя цяла седмица?

– А, не, повече няма да вали! Ще грее слънце и ние ще ходим на плаж.

– Щом така казваш, така ще бъде – засмя се баща ѝ.

– Да!

Петър седна на една огряна от слънцето пейка, докато дъщеря му се надбягваше с гълъбите. Боже, колко приличаше на майка си! И все пак бе толкова различна. Светла нямаше нейната жизнерадост, липсваше ѝ въображение. Светът за нея беше черно-бял. Ядосваше се, когато слушаше за тайния живот на мебелите, за мечтите на цветята и вестите, които носеше вятърът. Повтаряше ѝ да не говори глупости и да се държи като другите деца. Понякога той искрено се чудеше дали тя я беше обичала като истинска майка. Не че това имаше някакво значение – нито тогава, нито сега. Нали той винаги щеше да е до малкото си момиче. Единственото важно бе Соня да бъде здрава и щастлива. Без значение дали ще изрисува всички подове и стени вкъщи, колко матрака ще продъни от скачане или кога ще разбие някоя врата на шкаф, докато му помага да полети.  

– Тате, да си вземем сладолед! – Чу викът на дъщеря си.

– Хайде, подай ми ръка. – Протегна се той към нея. Двамата се хванаха за ръце и тръгнаха по алеята.

Следобед заваля дъжд. Езерото се навъси, посивя и започна да се пеняви от яд, че му отнеха слънчевия ден. Соня гледаше как дъждовните капки се спускаха по стъклата на прозорците. Беше ѝ станало тъжно. Тя не обичаше да вали. Точно в една дъждовна нощ и мама изчезна. Тръгна си, без да се сбогува. Явно и на нея ѝ беше станало тъжно от дъжда и беше решила да отиде някъде, където никога не вали. Соня я разбираше и не ѝ се сърдеше. Само ѝ се искаше да беше казала къде отива, за да могат да си говорят по вятъра. Въпреки че, може би, на онова място щом не вали, сигурно няма и вятър.

– Какво има, мъниче? Защо си тъжна? – Попита я нежно баща ѝ и я взе на коленете си.

– Мислиш ли, че липсваме на мама?

– О, миличка, на мама вече нищо не ѝ липсва. Недей да тъжиш. Сигурен съм, че е щастлива и че повече от всичко на света иска и ти да си. Я се усмихни. Нали съм ти казвал, че когато вали значи, че слънцето е болно и за да оздравее по-бързо му трябват повече усмивки и смях. Дай сега най-голямата си усмивка!

Соня се засмя от сърце. Толкова беше хубаво с татко, дори и когато вали. Той все знае как да бъде весело.

Усмивката помогна и точно за залеза, слънчевите лъчи озариха небосвода за последен път тоя ден. Дъждът беше спрял и нощта беше тиха и спокойна. Малката мечтателка заспа сгушена във възглавницата, която обичаше да слуша сънищата ѝ. Петър вдигна изританото одеяло и зави дъщеря си. Приказни сънища, мила моя, пожела ѝ той и я целуна по челото. Тихо излезе от стаята и отиде в кухнята.

Мивката беше пълна с мръсни съдове. Пусна водата и започна да ги мие един по един. Спомни си как точно преди една година стоеше в тази кухня и отново миеше натрупаните съдове. Жена му седеше на масата и нервно чоплеше кожичките на ноктите си. От устата ѝ не излизаха никакви смислени думи. Обясняваше му къде била срещнала новия си любовник, какъв добър човек бил той, как щял да се грижи за нея и Соня. За Соня? Ами, да, то детето не могло без нея. При развод съдът винаги го давал на майката. То се знае, че винаги можел да я види, стига да не пречи на новия ѝ съпруг. Все пак онзи бил сериозен човек, с професия и т.н. Не можело да се натриса по всяко време. Слушаше глупавите ѝ бръщолевения, без да казва каквото и да било. Само когато стигна до стария чугунен тиган, го стисна здраво за дръжката и замахна. Главата ѝ клюмна. Уви я в хавлиени кърпи, за да попие кръвта и я набута в чувал за боклук. Беше дребничка жена. Хубаво се беше случила дъждовна нощ. Тихо излезе от вкъщи с чувала. Сложи го в багажника на колата и потегли към езерото. Мина по асфалтирания път към моста. Хвърли я през перилата, като преди това беше завързал старите си гири за тежест. После се прибра, изми цялата кухня и зачака. Беше въпрос на време тялото ѝ да изплува на повърхността и да го погнат.

Погнаха го още щом докладва, че е изчезнала. (Щеше да е много съмнително, ако не беше съобщил.) Както и да е, нищо не последва. Тяло нямаше, разбра се за аферата ѝ, онзи офейка веднага след като полицията го разпита първия път. В крайна сметка се наложи идеята, че е избягала с любовника си. Разследващият полицай не се върза, но без доказателства, нямаше какво да направи. И така се мина цяла година. Кой да повярва?

Петър избърса ръце в кърпата до мивката и се загледа през прозореца. В мътната повърхност на езерото се оглеждаше нощното небе. Соня наистина нямаше защо да се тревожи. Там, където беше майка ѝ сега, нямаше нито дъжд, нито вятър. Мъжът загаси лампата и тихо мина по коридора. Леко открехна вратата на стаята на дъщеря си. Малката спеше. Повече от всякога приличаше на истинска фея. Сънувай, мъничката ми, сънувай блясъка на слънчевите лъчи, гъдела на вълните и пясъка между пръстите си, а аз винаги ще съм до теб и ще те пазя от злите чудовища, прошепна той и затвори врата след себе си. 

                                                                автор Гергана Павлова