Зоя и котката

 

Слънчевите лъчи се спуснаха по цялото ѝ тяло. Зоя усети как меката им топлина се разля в жилите ѝ. Вече не се чувстваше сама. Отвори очи и впери поглед в олющения таван. „Нищо не изглежда страшно, когато е огряно от светлина“, помисли си тя. Бавно се завъртя и стана от леглото. Тежестта в главата ѝ подсказа, че снощи е препила. Нахлузи сандалите си и се заоглежда наоколо. Видя чантата си да лежи на масата до прозореца. Бързо провери дали нещо не липсваше. Всичко си беше там. Явно беше попаднала на относително почтен. Слепоочията ѝ яростно пулсираха. Усети, че ѝ прилоша. Трескаво се спусна през отворената врата. Жилището беше доста малко, така че откри банята, преди да е станало твърде късно.

Пусна водата и се завъртя към мивката. Оттам я гледаха две искрящи жълто-зелени очи, които стояха като залепени върху някаква космата сива топка. Изведнъж се показаха два реда хищнически бели зъби и от глъбините на топката излезе злобно съскане. Момичето подскочи. За миг се уплаши, но бързо се съвзе.

„Проклета котка“, изсъска ѝ в отговор тя. Котката примижа пренебрежително. Зоя завъртя кранчето със студена вода. Животното измяука обидено, скочи на пода, шмугна се покрай краката ѝ и изчезна към хола. „Пада ти се, гад“, помисли си девойката, докато миеше лицето си. Погледът ѝ се спря на отражението в мътното огледало. Беше подпухнала, с торбички под очите, доста бледа. „Върви по дяволите“, сопна се сама на себе си и си обърна гръб.

Върна се обратно в това, което уж беше хол. То беше ведно с някаква жалка кухничка, залепена точно до входната врата. В другия край, с параван беше отделено леглото, в което момичето бе осъмнало, без ясен спомен как се беше озовало на това място. Цялата атмосфера лъхаше на безпаричие – напукани стени, ронеща се мазилка, захабен паркет, вехти мебели. Зоя въздъхна тежко и се строполи върху някакъв продънен диван. Само да не ѝ се въртеше така главата, щеше да си извика веднага такси. Но с всяка изминала минута ѝ ставаше все по-зле. Поне беше сама. Изведнъж се сети нещо и се заоглежда. Котката се беше настанила върху перваза на прозореца и я гледаше високомерно.

„Какво зяпаш?“, искаше ѝ се да кресне Зоя, но нямаше сили.

„Гледам те колко си пропаднала“, като че ѝ отговори животното.

„Гадина мръсна“, присветнаха очите на момичето, „да не мислиш, че си по-добра от мен?“

„А, не знам, не аз се събудих на непознато място, без да помня как съм стигнала до тук, камо ли какво съм правила“, надменно ѝ отвърна котката. „Това май е за трети път през последните два месеца, а?“

Момичето стисна очи от яд, но пронизващият поглед на животното дълбаеше като свредел душата ѝ.

„Остави ме намира“, крещеше на ум Зоя.

„Тук аз командвам, върви си у вас като не ти харесва“, в главата ѝ отекна злобното съскане.

„Да, ще си вървя, само да се вдигна веднъж завинаги от тоя диван и повече никога няма да ме видиш.“

„Както си я подкарала, май скоро може никой повече да не те види.“

„Мръсница“, викна Зоя и хвърли сандала си към косматата топка. За зла беда уцели стената. Котката не помръдна от мястото си. Само презрението в погледа ѝ стана двойно.

Изведнъж момичето се разтресе цялото от плач. Отново ѝ прилоша и тоя път едва допълзя до банята. Сълзите извираха като река от очите ѝ. И сама не знаеше откъде толкова много в това обезводнено тяло. Седеше на студения циментов под, подпираща се с две ръце за седалката на тоалетната чиния, неможеща да контролира дори магарешкия си рев. Искаше ѝ се да се ядоса на себе си, но всичко в нея се беше скъсало. Като че беше стигнала до точка, от която връщане назад няма. Някогашните ѝ мечти бяха изтекли в канала, заедно със самоуважението, вярата в себе си и надеждата, че може да бъде още обичана.

„Хайде, стига, че ще се издавим, успокой се“, измърка котката, която междувременно се бе настанила в скута ѝ. Двете постояха така известно време. После се сгушиха кротко на дивана. Като че никога не си бяха казвали онези неща. А може би наистина не го бяха правили. Може би сега за първи път се срещаха и те първа щяха да се опознават и да градят мнението си една за друга. Зоя гушна животинката по-силно, на което въпросната само промърка.

След няколко часа момичето събра достатъчно сили, за да си тръгне. Оказа се, че момчето (явно студент, съдейки по разхвърляните навсякъде книги) беше оставило резервен ключ и бележка върху масичката в хола. Зоя метна чантата си на рамо и тъкмо се протегна към бравата на входната врата, когато котката измяука пронизително. В очите и на двете се четеше едновременно очакване, страх и несигурност. Момичето се наведе и протегна ръка, котката замахна и я одра, след което подскочи и се разположи царствено върху облегалката на дивана. Зоя се разсмя, изправи се и заключи след себе си. Ключа бутна в процепа под прага, както беше написало момчето. След това се запъти към вкъщи.         

 

                                                                   автор Гергана Павлова