Химера

                                                                                              снимка Валентина Пенчовска

Луната се отразяваше в оставената на нощното шкафче чаша с вода. На Ния ѝ се прииска да я глътне. Какъв ли вкус имаше? Ами звездите? Изведнъж почувства, че целият мрак се е превърнал в океан и вълните му я подмятат по повърхността си. Младата жена протегна ръка и отпи няколко глътки. Треската я изгаряше отвътре, така че жаждата ѝ остана неутолена.

– Мразя те – прошепна тя на тъмнината. После отпусна глава върху възглавницата и затвори очи.

Представи си, че е на брега на морето. Вълните се разбиваха в краката ѝ. Усещаше как потъва в пясъка. Слънцето я обгръщаше в меката си топлина.

– Обичам те – прошепна на светлината.

– Ния, Ния – чу далечен глас да я зове. Огледа се, но не видя никого. Отново се обърна към хоризонта на необятното синьо. С бавна крачка започна да се носи срещу вълните.

– Ния, Ния – някой пак я викаше. Но брегът беше пуст. Тя продължи да навлиза все по-навътре. Искаше да стигне до сърцето на това море.

Рязко отвори очи. Беше сама в леглото и се потеше. Не беше съвсем сигурна дали някакъв страх не я беше откъснал от съня ѝ. Отново притвори клепачи.

Беше сред вълните. Те я галеха нежно, докато я носеха навътре. Слънцето се беше вдигнало високо в небето и припичаше. Ния извърна поглед към брега, но него вече го нямаше. Беше потънал някъде под морската шир. Тялото ѝ се отпусна още повече.

– Ния – беше същият глас, който я викаше и от брега. Може би бризът го носеше.

Жената отново се сепна. Беше цялата обляна от пот. Чувстваше се толкова отпаднала, че вече нямаше сила да посегне към чашата. Само я гледаше жадно. Не ѝ оставаше нищо освен отново да се унесе. Дано пак я отнесат вълните. Изведнъж чу как входната врата се отключва. Той се връщаше. Откъде, беше въпросът. Щеше ѝ се да го попита, но знаеше, че ще я излъже, затова предпочете да се направи на заспала.

Той влезе тихо. Опита се да не я буди. Само предполагаше, колко зле се чувства. Лош късмет, че се разболя точно преди почивката им. Още не беше съвсем сигурен как да ѝ каже, че ще отиде без нея. В крайна сметка, всичко беше предплатено. Щеше да е глупост парите да изгорят, заради някаква настинка. Все пак тя го обичаше и му вярваше. Това му вдъхваше увереност. Сигурен беше, че ще му се довери и ще го пусне сам. Така де, уж сам. Нали е предплатено за двама. Грехота е да горят парите. Още повече в днешно време. Само че тая част щеше да ѝ я спести.

Приближи се до леглото и нежно докосна челото ѝ. Гореше. Да, няма как да се оправи до два дни. Утре щеше да говори с нея. Започна да се съблича. Междувременно, тя се носеше по вълните, в търсене на сърцето на морето. 

                                                                автор Гергана Павлова