А кой попита Беатриче?

 

Бях на път да допия третата си чаша с вино, когато на вратата се потропа. Преди мозъкът ми да асимилира, че има някой от външната страна на стаята, чух кресчендото на съквартирантката ми. Явно пак се беше напила и не знаеше къде ѝ е ключа.

– Идвам – провикнах се аз, докато криволичех да ѝ отворя. – Пак ли си затри ключа? – Подхванах я аз. Въпреки че бях пияна, това изобщо не ми се отразяваше на трезвостта на ума. Много се гордеех с тази си черта.

– Не – изхълца тя. – Просто реших тоя път да не си взимам чантата. Това щеше да ми е третият изгубен ключ за тоя семестър и втората лична карта за годината. Как се обясняват тия неща на родители, студентско ръководство и ректорат?

– Умно. Не мислех, че си способна да мислиш като си пияна.

– Човек се учи.

– Правилно. Искаш ли да допием бутилката? Има за по още една чаша.

–  Давай.

Разсипах виното по чашите. Трябва да призная, че харесвах Силвия, въпреки че често я ковях за това и онова. Дразнеше ме, че се примирява с неща, с които аз не бих. Чист младежки егоизъм.

– Е, какво стана? – Попитах я аз.

– Какво да стане като излизаш с идиот?

– Мислех, че го харесваш.

– Ами, глупости. Забавен е, понякога, а и не ми се стои сама.

– Тъпо.

– Нали!

– Не, имам предвид, че е тъпо да се примиряваш с някого, когото не харесваш само и само да кажеш, че не си сама.

– Може и да си права, но не съм на тоя етап в живота. Ти си по-силна от мен. Нямаш нищо против да си сама. Ето и тая вечер, вместо да дойдеш с мен на купона и да се забиеш с някой, предпочете да си пишеш реферата. Честно, ще ми се да бях като теб. Вместо това се нервя с идиоти.

– Не пиша реферат, но карай.

– Няма значение. Важното е, че не се даваш на някакви тъпанари.

Силвия не беше лоша. Нищо, че пиеше като смок. В нея имаше достатъчно обективност, за да прецени дали един човек е истински или фалшив. Затова не я понасях, когато е пияна. КПД-то ѝ спадаше с поне 70%. А беше умна!

– Знаеш ли какъв ми е проблемът? – Попита ме тя, докато изливаше остатъка от чашата в гърлото си. – Не ми пука за никой, който не иска да спи с мен.

–  По-скоро не ти пука за никой, който не те интересува. Иначе, няма такъв, който да не иска да спи с теб.

– Обичам те, Лара.

– Пияна си.

– Да, още от девет часа.

– И се прибра в 11,30? Какво стана?

– Нищо, буквално. Тоя идиот дори не ме забелязваше.

– Пука ти!

– Да бе, ама се сетих за Беатриче.

– Какво?

– Нали пишеш дисертация за Данте. И той е бил луд по Беатриче.

– Да… Накъде биеш?

– Никой не я е питал нея, какво иска. Може би тя е била влюбена в оня, за когото е била омъжена. Може би не е съжалявала, че е умряла на 25, защото е изживяла живота си така, както иска. Мислила ли си по тоя въпрос?

– Не.

– Не си го и засегнала с темата си, нали?

– Не.

– Лицемерка!

– Какви ги плещиш? Ти до преди месец не беше чувала нито за Данте Алигиери, нито за Беатриче, а изведнъж си експерт по темата? Какво ти става?

– Нищо. Просто не мога да спра да мисля за Беатриче. Представяш ли си я – млада, красива, богата. Има всичко. Сигурно и съпругът ѝ е бил красив. А някакъв невзрачен, хърбав, неудовлетворен от живота си човечец взима, че я прави своя муза. Ограбва я от индивидуалност. Защото той не е влюбен в нея, а в някакъв изкуствен идеал, който си е създал през някоя от самотните си нощи. Нищожество!

– Не говори така за Данте! Той е бил гений!

– Чий гений? Или по-точно, кому е бил нужен неговия гений?

– На мен! И не само! Знаеш ли какво е направил за изкуството, за литературата! Без него Ренесансът нямаше да е това, което е!

– А кой попита Беатриче? Тя искала ли е да бъде муза на някакъв комплексиран неудачник, който е бил изгонен най-позорно от собствения си град?

– Нямаш право да говориш така за Данте!

– Той не е имал право да говори така за Беатриче! Тя не е виновна, че е била красива! Че е събудила у него чувства, които не е могъл да контролира. Питала ли си се някога какво ѝ е било на нея? Най-вероятно цяла Флоренция е знаела, че той я обича. По дяволите, собствената му жена го е знаела. Значи и съпругът ѝ го е знаел. А той как я е обичал?

– Сигурно я е обичал.

– И сигурно ѝ е вярвал, че никога не е давала повод на Данте да си мисли, че може да са щастливи заедно, нали? Я порасни!

– Виж, виното ни свърши. В даден момент ще изтрезнеем и ще осъзнаем тъпотата на тоя спор, но не искаш ли това да се случи чак сутринта? Дай да си лягаме.

– Не!

– Какво ти става?

– Нищо! Бясна съм, че мъжете могат да си изберат напълно произволно, без какъвто и да е намек или съгласие, някоя си жена и да я превърнат в техен идеал. Иди се обяснявай после, че ти тоя не си го срещала никъде освен на лекции и че не си разменяла с него никога повече от две думи!

– Силвия, какво е станало?

– Нищо. Просто се нервя, че никой никога не е попитал Беатриче за нищо. Като че тя е била без значение. Като че единственият важен е бил Данте. Като че тя е съществувала само за да му бъде муза, като че не е била жив човек, като че нейните чувства и мисли не са имали никакво значение…

Брътвежите ѝ продължиха още, но алкохолът ме погълна и аз заспах.

 

                                                                           автор Гергана Павлова