Разговорът

 

– Ало, Нона, там ли си? – За първи път от толкова години насам гласът му трепереше.

– Да. Нали ти ме избра и аз ти вдигнах.

Отговорът ѝ едновременно го подразни, но и го успокои.

– Звъннах ти, защото разбрах, че си искала да говориш с мен. – Като че се опитваше да подхване последния им спор, който бяха водили.

– Не се репчи. Аз умирам, предполагам са ти казали.

Нещо го стисна за гърлото. Опита се да преглътне, но буцата падна върху сърцето.

– Езика ли си глътна? – Отсреща чу наперения отчетлив глас на първата си жена. Типична генералска щерка, все се опитва да командва.

– Ало, Никола, там ли си?

– Да… Сетих се защо се разведохме.

– Защото ми изневеряваше. Но не затова исках да говорим.

– А за какво?

– Първо, не искам да разбереш, че съм умряла от некролога ми, залепен на някоя спирка. Второ, без да знам и аз защо, исках да те чуя.

– Може да се скараме като за последно. От всичките ми жени, с теб съм имал най-лютите скандали.

– Защото те познавам. Затова се и омъжих за теб. Тогава беше беден като църковна мишка. Нали помниш, че баща ми не те искаше за зет, даже не дойде на сватбата. Честно казано, ако не беше демокрацията, щеше да си умреш беден.

– Знам. Ти се разведе с мен, след като забогатях. Това така и не го разбрах.

– Парите ти не ме интересуваха. Но не можех да приема изневерите.

– Аз ти изневерявах и като бях беден, но тогава ме търпеше. Търпя ме повече от двайсет години. Живеехме в оная панела, наврени като в консервна кутия – аз, ти и децата. Веднъж не каза нещо.

– Тогава бях щастлива. Знаех, че кръшкаш, но не ме интересуваше, защото ме обичаше. Не помниш ли?

– Помня. Никоя друга не съм обичал като тебе. Да не говорим, че последните си две жени пък изобщо не обичах. – Преди никога не беше признавал това, дори и пред себе си.

Отсреща чу гръмкия смях на Нона.

– Разсмя умиращата. Ти си свиня.

– Знам. Станах такъв след развода ни.

– Глупости! Стана такъв след като забогатя. Тогава ми опротивя.

– А сега?

– Ох, не ставай сантиментален.

– Ей заради тия генералски изцепки тичах по други. Понякога се ужасявах, че съм се оженил за женската версия на баща ти. Сянката му все ми тегнеше.

– Не знам защо толкова ти беше взел страха. Баща ми беше серт, но не беше страшен. Скоро май пак ще се срещна с него, как мислиш?

– Нали знаеш, че не вярвам в тия измишльотини за отвъден свят и прочие.

Дали заради неприятния спомен или друго, но Никола се изнерви. Започна да рови по джобовете си за кутията с цигари, но май я беше оставил в колата.

– Значи човек умира и край – изчезва.

– Да! – Кресна ѝ той, докато пребъркваше сакото си за проклетата кутия. – Чакай – подхвана с по-мек тон, – нямам предвид, че никой няма да те помни. Теб хората и да искат не могат да те забравят.  

– Това последното от опит ли го казваш? – Усети, че устните ѝ са се изкривили в иронична усмивка.

– Да – най-накрая се примири, че няма да може да запали точно в тоя момент.

Двамата се умълчаха. Какво можеш да си кажеш в един телефонен разговор с човека, с когото сте били женени двайсет и две години; с когото сте отгледали две деца; споделяли сте бедност, тъги и радости, болести и здраве, безработица и къртовски труд, погребвали сте близки и сте създавали нов живот, плакали сте в обятията си и сте се смели от сърце, търсели сте и сте намирали опора един в друг?  

– Нона, аз наистина те обичах. Ти беше единствената жена, за която знам със сигурност, че не се омъжи за мен заради парите ми.  

– И аз те обичах. Но обичам и сегашния си съпруг, а знам, че и той ме обича. Иначе, щеше ли да те търси, за да мога да говоря с теб?

– Можеше да вземеш номера ми от децата.

– Колко пъти да ти казвам, че не искам децата да се бъркат в нашите помии. Имат си свои грижи.

– Май за последно с теб се видяхме на кръщенето на Наум, а?

– Не, беше преди две години на четвъртия рожден ден на Николина.

– Тогава знаеше ли, че си болна?

– Да.

– Ако беше казала, можех да пусна връзки. Да намерим най-добрите специалисти…

– Аз и без теб намерих специалисти. А от смъртта никой досега не е избягал.

Никола прехапа устни.

– Нона, искаш ли да дойда? Да се видим за последно.

– Не. Нека не разваляме спомените си един за друг. Аз приличам на отломка, а не вярвам и ти да си се разхубавил от последния път.

Стана му смешно.

– Не се смей. Права съм.

– Че кога не си била! Даже ти обещавам да те запомня такава, каквато беше, когато се запознахме. Млада, красива…

– Пак ставаш сантиментален. Не искам да ме помниш само млада и красива. Запомни ме такава, каквато бях като твоя съпруга, майка на децата ти, баба на внуците ни – жизнена, непреклонна, може би малко горделива и неотстъпчива, но никой не е идеален.

– За мен ти беше. Истината е, че ако не беше заради теб и децата, никога нямаше да се юрна да трупам богатство. Просто видях шанс да ти дам живота, от който ти се отказа, за да бъдеш с мен – един разжалван ефрейтор от щаба на баща ти.

– Не ми хареса какво отключиха парите у теб. Справяхме се и преди тях. В моите очи ти беше човек, отстояващ принципите си, мечтател. Гордеех се, че ти бях жена.

– Май гордостта и на двама ни ни дойде в повече.

– Май си прав. Ето, доживя да чуеш и тия думи от мен.

И двамата се разсмяха.   

– Обичам те, Нона.

– И аз те обичам, Никола. А сега ми кажи, какво ще стане с мен, когато умра?

– Доколкото те познавам, ти категорично ще откажеш да напуснеш тая земя, докато аз съм жив. Ще искаш да ме държиш под око, да не взема да се оженя за пети път. Чак след като умра, заедно с теб ще отидем при генерала. Тримата ще седнем под сянката на някой чинар, същия като оня, под който те целунах за първи път, и ще си простим за гордостта, за делата и думите си, както и за всичко, което не направихме и не си казахме, когато трябваше. Ще се помирим един с друг и със себе си. А щом ни домъчнее за децата, двамата с теб ще идваме при тях. Ще бъдем толкова щастливи, колкото и когато бяхме натъпкани в оная панелка…

Връзката прекъсна. Сигурно Нона беше затворила. Сантименталностите никога не са ѝ били по вкуса.  

                                                                       автор Гергана Павлова