Влакове за никъде

  

Следобедното слънце безжалостно напичаше ламаринения навес, проснат пред малката градска гара. Спас седеше на една пейка под него и гледаше как влакове прелитаха във всички посоки. От време на време се случваше някоя от тия зверски машини да спре точно отпред. Тогава на перона наставаше суматоха, в която се препъваха хора, багаж и мустаци. Последните бяха собственост на началник-гарата. Те висяха начумерено върху лицето му, а изпод тях една уста вечно навикваше разни команди.

Сърдит свят, мислеше си Спас, докато слушаше как поредният локомотив свисти от недоволство, че е трябвало да премине през това забравено от бога място, теглейки след себе си колона от неблагодарни вагони, които само му придиряха.

Изведнъж възрастният мъж се почувства изгубен. Прииска му се да се прибере вкъщи. Но кой влак да хване? Те са толкова много и не всички спираха тук. Ами ако този, който му трябваше, не минаваше по тоя път. Всичко бе толкова объркано. Да беше млад, лесна работа, щеше да тръгне пеша и хоп, през баира и вече щеше да е пред къщата. Почти чуваше как през отворения прозорец майка му гълчи по малките му братя… Не, не майка му. Жена му. Да, тя вика по сина им, по Крум, че пак е нагазил в разсада с домати. Ех, това момче за толкова години не се научи! Войник стана, а все детинщини му в главата...

– Чичо Спасе – чу да викат някого. – Чичо Спасе, съвсем ли оглуша?

Старецът вдигна глава и видя отгоре му да висят навъсени мустаците. Уплаши се. Ами ако са му се разсърдили за нещо, какво ли щяха да му сторят? Напоследък всички само на него се сърдеха, само по него викаха, направо крещяха. А той се опитваше да не пречи, но каквото и да похванеше, все грешно го правеше. Ей ги сега и тия мустаци, ще го изядат!

– Абе, чичо Спасе – викаше му началник-гарата. – На тебе говоря, бе, човек. Айде, ставай, че Нели дойде да си те прибере.

Мъжът примига и леко потрепери.

– Татко, какво правиш пак тук? – Някаква жена седна на пейката до него. В погледа ѝ се четеше жал, но и умора. – Хайде, да се прибираме, че стана време за вечеря.

Жената го задърпа за ръката. Изведнъж Спас се сети. Това беше снаха му Нели. Ох, май пак беше направил нещо, дето не трябва. Дано не му се карат!

– Хайде, татко, че и Крум скоро ще си дойде. А ти нали обеща, че няма да излизаш сам от нас. Забрави ли какво говорихме на обяд, преди да отида на работа?

– Аз… – подхвана старият мъж, – исках да се прибера вкъщи. Затова дойдох на гарата, ама забравих кой влак трябваше да взема за село.

– Какъв влак, бе, татко, какво село? – простена жената. – Живеем тука, в града, от другата страна на площада. Вече нищо не помниш…

Спас погледна неразбиращо и отново се извърна към перона. Лъчите на залязващото слънце падаха косо и караха релсите да блестят като че бяха излети от злато.

През това време Нели се обърна към началник-гарата:

– Сава, още веднъж, много ти благодаря! Въобще не знам как ще я караме. Целият град вече ни разбра…

– Спокойно, Нелка – изсмяха се мустаците. – И нашата бабичка я беше хванала деменцията. Първо си замина акълът ѝ, после си замина и тя. Ама, така е, никой не знае какво го чака.

В далечината се чу свирка на сърдит локомотив.

– А тоя влак няма ли да ни закара вкъщи? – с надежда попита Спас.

– Не, с тия влакове до никъде няма да стигнем – отсече снаха му и го поведе на някъде.

                                                            автор Гергана Павлова