Топло мляко

 

Когато бях малка и не можех да заспя, баба ми винаги ми правеше топло мляко с канела. В мига, в който усетех топлината на чашата в ръцете си, ме обгръщаше пълно спокойствие. То ми носеше сигурността, че всичко ще бъде наред и нищо лошо няма да се случи. Ароматът на канелата ме отнасяше в свят, където всичко беше захарносладко. А след първата глътка се чувствах така, сякаш съм увита с меко и пухкаво одеяло. Такова, каквото може да те сгрее и в най-големия студ. Наслаждавах се на спускащата се към стомаха ми топлина. Тя ме изпълваше цялата и веднага ми се доспиваше. Действието на чашата с мляко беше безотказно. След нея сънят ми беше толкова дълбок, че дори крясъците на родителите ми, не можеха да ме събудят.

Минаха години, баба ми умря, аз се изнесох от вкъщи, но навикът да изпивам проблемите си остана. По едно време смених млякото с алкохол и то от най-долнокачествения, но и това мина. Не беше лесно. В моя живот никога не е било. Не се оплаквам, но няма как да не се чудя, дали проблемът не е в мен. Може би е нещо вродено като генетично заболяване? Надявам се само да не се предава. Дъщеря ми, така и така не живее най-щастливото детство, че да я обричам и на доживотни несрети.

– Мамо, стигнахме ли? – Чувам гласът ѝ да ме вика.

– Още малко, миличка. Ако искаш легни на седалката и се опитай да поспиш. Аз ще те събудя като стигнем.

– Не искам да спя в метрото. Мръсно е! Искам да спя в легло.

– Добре, скъпа. Потърпи само още малко. Обещавам, че тая вечер ще легнеш в истинско легло.

Толкова съм уморена, а нямам право да се отпускам. Страх ме е. Страх ме е за нея и за мен. Не знам къде отиваме, нито какво ще ни срещне там. Нямам никой, на когото да се обадя и да го помоля за помощ. Ще ми се да бях живяла по по-различен начин. Имах шанс да не се издъня, но го изпуснах. А сега дали ще ми се отдаде нов? Надявам се, не заради мен, а заради нея. Ах, какво ли не бих дала за една чаша топло мляко!     

– Мамо, още колко остана?

– Още мъничко.

– А татко ще ни намери ли там?

– Не. Той повече няма да ни намери.

– Ами, ако ни намери? Той каза, че …

– Няма значение какво е казал! Вече не! Обещавам ти, че няма да ни намери. Повече няма да живеем с него. Ще си бъдем само ти и аз. Ще се преместим в нов град, ще си имаме ново жилище и ще бъдем много, много щастливи.

– Обещаваш ли?

– Обещавам! Хайде, скъпа, това е нашата спирка, трябва да слизаме.

Излизаме от метрото и тръгваме към огромната сива сграда, която на нощна светлина изглежда направо злокобна. Окачените на нея светещи червени букви, гласящи кризисен център, карат стомаха ми да се свие още повече. Стискам ръката на дъщеря си. Уж, за да не се плаши тя, но повече, за да вдъхна кураж на себе си. Е, добре, насочваме се към страничния вход. Само той е отключен нощем. И точно до него, виждам да свети автомат за горещи напитки. Бързо започвам да преравям джобовете си. Намирам някакви монети, оказват се достатъчни за две чаши топло мляко.

– Внимавай, че пари – казвам на дъщеря си, докато ѝ подавам чашата.

– Добре, ама нали ще влезем вътре.

– Да.

И влизаме.    

  

                                                                     автор Гергана Павлова