Без похлупак

 

Кая преминаваше през опразнения апартамент и се опитваше да си спомни някой щастлив момент, прекаран тук. Трябваше да има много такива, беше сигурна в това. Но, необяснимо как, нито един не изникваше в съзнанието ѝ. Може би защото не беше останало нищо, напомнящо, че тя бе живяла на това място. Седем години от живота ѝ бяха изтекли между тези стени, а сякаш прясната боя по тях бе изтрила всичко.

Заля я вълна от безразличие – към мястото, спомените и всичко минало. Връщане назад нямаше. В крайна сметка, какво толкова имаше зад себе си – един гол развод; брак, напомнящ повече на сън, отколкото на реалност. Вярно беше обичала и знаеше, че е била обичана. А и той не беше лош човек по природа. Никога не бе искал да я нарани. Дори се опита да спаси брака им. Е, поне положи повече усилия от нея. Но какво да се прави, една вечер двамата осъзнаха, че са си опротивeли. Нямаше драма. Подписаха си споразумението, уредиха продажбата на жилището и обясниха на детето, че отсега нататък ще има две вкъщита. Малката го прие добре. Повечето от родителите на нейните приятели също бяха разведени.

Младата жена се огледа още веднъж. Почти ѝ се прииска да изпита нещо различно от безразлично спокойствие. Нали до не толкова отдавна беше влюбена до полуда и то за цял живот. Така се кълнеше пред всеки срещнат. Интересно, дали при всички свършва по този начин? Един ден хвърчиш в облаците, а на следващия ти се повдига, докато го слушаш как се секне в банята. Най-странното от всичко беше, когато каза на родителите си. Те никога не бяха харесвали Лео, но щом чуха, че ще се развежда с него, избухнаха в яростно неодобрение. Щяла да съсипе живота на детето. Да бе, то, детето, ще си умре от кеф да слуша по цели дни и нощи как родителите му се карат озлобено. Странни хора, никога не бе могла да ги разбере.

Потокът ѝ от мисли беше прекъснат от отключването на входната врата. Беше Лео. Идваше да прибере последните кашони. Той мина покрай нея, без да ѝ каже нищо. Кая следеше с поглед движенията му. Чувстваше го толкова чужд. Не можеше да повярва, че някога му се бе врекла във вярност.

Единият кашон явно се беше оказал по-тежък, отколкото мъжът предполагаше. Обзе го яд. Бившата му жена се беше подпряла безучастно на барплота в кухнята и го гледаше как не може да се справи с една проклета картонена кутия. Нима друго можеше да се очаква от него? Той бе пропилял всичките им спестявания, влагайки ги в съмнителните сделки на брат си. За да покрият загубите се наложи да продадат апартамента, при все че бе обещал на малкото си момиченце, че това завинаги ще бъде нейният дом. Няма що, голям мъж се извъди!

– Нали знаеш, че разводът ни няма нищо общо с бизнеса ти? – От нищото дойде гласът на жена му. Тя седеше върху плота и клатеше краката си като някое дете. Дългата ѝ черна коса се спускаше почти до бедрата, а сините ѝ очи искряха. Беше прекалено красива за него. Винаги го бе знаел.

– Само да не изпаднеш в сантименталности – продължи тя, а устата ѝ се смееше.

Почувства се сломен. Съвсем скоро тя щеше да си намери някой. Може би по-добър от него. Със сигурност по-богат. Човек, който да ѝ подсигури живота, който заслужаваше.

– Не искам да се обвиняваш – говореше му тя, докато той си мислеше колко по-щастлива би била с някой друг. – Искаш ли да ти помогна? Мога да хвана кашона от едната страна, а ти от другата. Двамата ще го свалим надолу.

Преди да ѝ отговори, тя вече стоеше пред него.

– Хайде – усмихна му се Кая, – не е лесно да пренесеш седем години. Още по-трудно е да им намериш място в новия си живот. Дано Грета не възразява, че ще напълниш дома ѝ с неща, които сме купували заедно.

Той мълчеше и само я гледаше.

– Нали знаеш, че не се сърдя за нищо – не спираше Кая. – Ти нямаш вина, че вече не се чувствах щастлива с теб, нито че брат ти се оказа мошеник. Въпреки че, последното винаги съм го предполагала. Внимавай с него. Не искам да те повлече.

– Нима те е грижа?

– Винаги ще ме е грижа за бащата на дъщеря ми. А и скоро ще имаш второ дете. Аз наистина харесвам Грета. Смятам, че ще ти се отрази добре. Тя ще бъде по-добра съпруга от мен, това си личи от километри.

– Нали знаеш, че се хванах с нея само защото бях отчаян, че те губя?

– Мъжете сте странни. Нищо, аз те обичах такъв. Работата е, че вече не искам да живея по този начин. В промеждутъците от чистене, готвене, тичане по детето, докато ти ме питаш какво има за вечеря, изгладих ли ти ризата за утре, защо съм забравила да покрия яденето от обяд и прочее. А има толкова много неща, които искам да направя. Отново ще започна да рисувам, а през пролетта с малката ще отидем до Венеция... 

– Кая, обичам те.

– И аз те обичах, Лео. А сега трябва да слизаме, че камионът ни чака.

Младата жена заключи врата след себе си, докато бившият ѝ мъж чакаше асансьора. Изведнъж, без да знае и сама заради какво, усети как от плещите ѝ падна товар. Странно за човек, който те първа имаше да мъкне кашони с багаж.   

                                                                           автор Гергана Павлова