Мили мой Винсент
Мили мой Винсент,
Пиша ти тези редове, докато чакам зимата
в душата ми да отмине. Понякога си спомням за онази Звездна нощ, в която небесата
над нас открехнаха вековните си тайни. Искам да знаеш, че съм благодарна за
всеки миг, прекаран с теб. Знам, че в живота ти няма място за женски
сантименталности. И все пак, не мога да си замълча. Близките ми често ми
напомнят, че романсът ми с теб бе една проста прищявка на угнетената ми душа.
Съзнавам правотата им, но не вярвам в нея. Аз те обичам такъв какъвто беше, си
и ще бъдеш. Не ми пречи, че никога повече няма да се видим. Не страдам, че няма
да слеем битието си. Дори не ревнувам, че в този момент може да си с друга.
Всичко, което искам е да съхраня частиците живот, които ми вдъхна.
Трудно бих могла да обясня защо те
обичам. Как би могъл който и да е да оправдае нуждата си от въздух, от любов,
от съпричастност? Защо тогава от мен изискват това?
Онази вечер бях сама. Всички отидоха
на някакво глупаво награждаване. Аз излъгах, че ме боли главата и си останах у дома. Истината бе, че ми кървеше сърцето. През целия ден в ума ми се превърташе
Терасата на нощното кафене. Там, където за първи път ми каза, че ме обичаш.
Поне аз така те разбрах, макар да не чух да изричаш точно тези думи. Трябва да
знаеш, че никога не съм искала да си тръгна. Принудиха ме. Казаха ми, че няма
да ми донесеш щастие. Щастие? Представяш ли си? Аз никога не го бях търсила!
Единственото, което исках бе всеотдайна, поглъщаща, обсебваща, изпепеляваща
любов. И ти ми я даде! Не мога да си простя, че те напуснах. Смятах, че ще се
върна обратно…
Има моменти, когато не мога да си
простя. Знам, че не ме обвиняваш, но това не е нужно, за да се чувствам
виновна. Често пъти вечер, когато си лягам, мислите ми ме пренасят на оная разходка
по самотния Път с кипариси и звезда. Чувствам се почти толкова изоставена като
на Житна нива с гарвани. Сърцето ми скърби за теб. За всичко, което можех да ти
дам, но не го направих. Нуждая се да знаеш, че вината не беше твоя. Аз те
обичах, но закъснях. И трябва да живея с това. Не ме разбирай погрешно, не
търся съжалението ти, нито милостта ти. Просто ми се иска да знам, че ако се
видим на брега на Рона под звездното небе, ти няма да ми обърнеш гръб. Не бих
ти се разсърдила и тогава. Не направих много за теб. Ти ми даде далеч повече.
Но, моля те, Винсент, не прекарвай вечността в някое изоставено Нощно кафене,
нито сред някой пуст интериор на бедна квартира. Освободи душата си, пусни я да
полети над полето със слънчогледи. И, повярвай ми, ако можех, щях да превъртя
времето до онзи миг, в който светът отваря очите си за истинския теб.
Завинаги твоя,
Фортуна
автор Гергана Павлова
Коментари
Публикуване на коментар