Сънят на синята пеперуда

         Не си спомням кога съм се събудила и съм излязла, но няма как да е било по-различно от стотиците други пъти, в които съм правила това. Краят на май е. Слънцето грее горе насред нежносиньото небе, където плуват пухкави бели облачета. Усещам топлината на пролетно-летните лъчи върху кожата си. Въздухът е лек и нежно гали косите ми, докато се спускам с колелото надолу по хълма. Асфалтът в тази част на селото е нов, но повечето улици са чакълести и трябва да съобразявам скоростта си.

Ето го магазина. Вече ми мирише на прясно изпечен хляб. В задната си част е направен на фурна и всеки ден, с изключение на неделя, из целия център се носи сладкият аромат на печено тесто. Обожавам го!

Още преди да съм изкачила стълбите към входа му, започвам да преглъщам, а стомахът ми къркори все едно не съм яла от цяла седмица. Купувам един хляб и един геврек със сусам. На тоя свят за мен няма нищо по-вкусно от топъл сладък геврек със сусам. Всяка сутрин, без неделя, идвам до тук и винаги купувам по един хляб и един геврек. Само в събота вземам по два хляба. Дядо казва, че храната не бива да престоява много време, защото губи от полезните си вещества. Той знае колко много обичам аромата на тестено, затова ми е възложил аз да ходя до бакалницата. Живеем си само двамата с него. Къщата ни е в горния край на селото. Аз уча задочно, за да съм при него през по-голямата част от времето. Добре си ни е. Най-щастлива обаче съм лятото, когато слънцето е толкова жарко, че топли и нощите. Мразя студа. Крайниците ми посиняват и едва ги движа от болка. Но сега е топло!

Преди нашата махала има една поляна. Вчера я окосиха за първи път тоя сезон. Любимото ми е да закусвам там. В коша на колелото си винаги нося едно парче басмен плат. Не е много голямо, но ми е достатъчно да се излегна що-годе удобно. След като си изям геврека, винаги оставам да се попека малко. Не се бавя много, защото имам работа за вършене. Не че дядо ми прави забележка, ако закъснея. Знае, че за мен най-хубави са моментите, когато съм навън на слънце. Това ме зарежда за целия ден. Една съседка се шегува, че работя на слънчеви батерии. Права е. Без да ме е понапекло сутрин, нищо не ми спори през деня. Да не говорим в какво настроение изпадам тогава.

Толкова съм щастлива! Свежият топъл въздух изпълва дробовете ми и ме сгрява отвътре. Лъчите нежно ме галят, мирисът на окосена трева гъделичка ноздрите ми, а покрай мен се гонят две бели пеперуди. Чувствам се волна и свободна точно като тях. Едната кацна върху края на синята ми рокля. Това е любимата ми рокля. С цвят на незабравка е. Има най-обикновена кройка, но никоя друга дреха не ме кара да се чувствам толкова добре, когато я нося. Изпитвам благодарност към живота, че ме е залял с такова блаженство. Как да не се усмихва човек!

***

– Ира, Ира, събуди се. Трябва да ставаме. – Чувам далечен глас. – Ира...

Отварям очи. Студ е сковал цялото ми тяло. Опитвам се да раздвижа крайниците си, но боли. Лежа на пода върху протрито одеяло. Въздухът е влажен и застоял, мирише на плесен.

– Ира, ставай. Скоро ще минат на проверка. Може би днес ще ни пуснат.

Последното Ника изрича с надежда, на която почти не вярва. Вече цяла седмица ни държат в това подземие – импровизиран затвор, мен и още дванадесет момичета от университета. А всичко започна от един мирен протест.      

                                                                                   автор Гергана Павлова