Всичко, което дъждът отмива

 

Калта беше полепнала по обувките на Лила и все повече ѝ пречеше да се движи. Кой дявол я накара да мине напряко през парка? Хем видя, че започваше да вали, хем беше без чадър, а сред голите клони на дърветата, нямаше къде да намери и заслон. Сега, затънала в пръст и окапала шума, едва мърдаше измръзналите си крака. Ама така ѝ се падаше! В своя живот не бе направила нищо смислено. Всичко, което похващаше, се оказваше пълен провал. И ето я – сама насред пороя, мокра до кости, кална, без жива душа наоколо. Ядоса се на себе си. Искаше ѝ се да се разкрещи, но силите ѝ стигнаха само да заплаче. Поне от конвулсиите, които разтресоха тялото ѝ, успя малко да се постопли. Плувналите ѝ в сълзи очи, съвсем се замъглиха. Придвижваше се едва-едва, опирайки се на стволовете на дърветата. Имаше усещането, че се е изгубила, макар това да не бе вярно. От години минаваше по този път и го познаваше добре. Но, докато проклинаше съдбата, се подхлъзна и падна. Почувства се победена. Разплака се с глас, като че отново беше малко момиче. Тогава в съзнанието ѝ изплува споменът за първия ѝ голям рев.

Беше един слънчев неделен следобед и баща ѝ беше дошъл да я изведе на разходка. Доведе я точно в този парк. Тя беше толкова горда и щастлива, че е с него. Искаше ѝ се всички да я видят с нейния баща. Така щеше да запуши устите на ония, които все повтаряха, че нямала такъв. Лъжа! Ето го, вървеше, хванал ръката ѝ в неговата, и двамата се смееха. Повече от всичко искаше да му покаже колко весело могат да си прекарат заедно, затова, без много да му мисли, се отскубна от ръката му и се затича към най-близката люлка. Така се залюля, че почти достигна небето. Някъде от земята чуваше неговия смях и как повтаря: „Това е моето момиче!“ Радостта я заля и повлече със себе си. Докато скачаше от люлката, си мислеше колко прекрасен е светът. Затова не очакваше удара. Болката, унижението, разкъсаната кожа, парещата кръв, чувството, че е измамена, а после и онзи ужасен белег, който ѝ напомняше за този ужасен момент. Беше убедена, че именно той бе причината баща ѝ никога повече да не се върне.

Вторият път, когато изпита всички тези емоции накуп, бе на един тъп купон в гимназията. Тогава хвана пияното си гадже с друго момиче. А само два дни преди това ѝ беше казал, че я обича. Лъжи! Толкова побесня, че се нахвърли отгоре му и започна да го дере с ноктите си. Дори не разбра кой я откъсна от него. Свести се, чак когато усети ледения дъжд да се изсипва върху нея. Бяха я изхвърлили навън пред блока, а от терасата ѝ метнаха якето и чантата. Прибра се пеша. Докато вървеше сама с гнева и болката си, усети как малко по малко започва да се мрази. Тогава очите ѝ започнаха да горят, а от гърлото ѝ се изтръгна един приглушен вик, но всичко изтече в канавката. 

Третият случай беше, когато завърши университета и тъкмо бе започнала работа в туристическата агенция. Беше преизпълнена с вяра, че животът ѝ най-сетне щеше да потръгне. Вече си представяше как си купува ново жилище с чисто нови мебели; как най-накрая се изнася от оная прогнила от плесента панелка, в която бе минал целия ѝ живот; как ще пътува; а защо не и да се влюби? Илюзии! Точно тогава един професор по психология залепи етикета на майка ѝ – шизофрения. Лила можеше да се закълне, че допреди да прекрачат кабинета му, всичко си беше в реда на нещата. Вярно, майка ѝ винаги е била прекалено емоционална, но не е лесно да отгледаш дете сама. Почти се прокле, че именно тя беше настояла да посетят въпросния доктор. Ако не го бяха направили, едва ли някога щяха да си помислят, че нещо не е вред. А сега се оказа вързана за една луда, която по цял ден крещи на стените вкъщи, разбивайки какви ли не предмети в тях. И така докато една от тях не умре или и двете не полудеят – което дойде първо. Но мечтите за свободен и безгрижен самостоятелен живот бяха погребани. На тяхно място остана гняв и самосъжаление.

Ама че живот!, крещеше наум Лила, докато усещаше как тялото ѝ бавно потъваше в калта. Прииска ѝ се подгизналата земя да я погълне цялата. Така вече никога нямаше да ѝ се налага да следи по три пъти на ден, дали майка ѝ е изпила всичките си хапчета; нито да плаща за безполезното ѝ лечение или за изпочупените вещи; нямаше да любезничи повече с неблагодарници, които изживяваха нейните мечти, без да осъзнават късмета си; нямаше да се усмихва фалшиво на клиентите на агенцията, докато искаше да крещи; и най-вече, нямаше да трябва утре да ходи до банката, за да тегли кредит, защото оня тъпанар – шефът ѝ, ѝ отказа увеличение на заплатата, с което да покрие разходите по новата тарифа за лечение на професор-доктора!

Изведнъж Лила осъзна, че е изконно сама. Досега само го знаеше. Кръстоса ръцете си и се опита да обвие тялото си с тях. От очите ѝ още капеха горещи сълзи. Не се е свършило, помисли си младата жена. Полека-лека дишането ѝ се успокои. Вече дори не я тресеше. Усещаше само приятния студ, напомнящ, че е жива. Абсурд! За малко да се разсмее истерично, но пристъпът я отмина. Бавно се изправи, опирайки се на ствола на дървото, в чиито корени се беше строполила. Запристъпя предпазливо. Дъждът беше утихнал и сега едва ръмеше. Умът ѝ беше освободен от всякакви мисли. Нямаше от какво да се страхува. Преди да разбере вече беше излязла на главната алея. Оставаха по-малко от триста метра до блока ѝ. Щеше да се прибере, да се изкъпе, да даде вечерната доза лекарства на майка си и да си легне. А утре щеше да отиде до банката.     

                                                                          автор Гергана Павлова