В сянката на лудостта
Една сряда следобед лудостта влезе в живота на
Ана-Мария. Проникна в тялото ѝ през пукнатината, която баща ѝ беше направил
навремето, когато се ожени повторно след смъртта на майка ѝ. В началото тя беше
едва забележима грапавина по фасадата на нейната душа. Никой не знаеше, че
съществува освен самата тя. Вечер, щом си легнеше и затвореше очи, чуваше как
пукнатината расте и прониква все по-надълбоко. Но отвореше ли очите си сутрин,
Ана-Мария забравяше за зловещия звук на нощта. Така си минаваха годините.
Малкото момиче порасна, завърши училище, после университет, намери си работа,
омъжи се, роди, разведе се и отново се омъжи, и отново роди, но тоя път мъртво.
Това беше моментът, в който пукнатината напомни отново за себе си. Оказа се, че
през всичките тия години никога не си беше тръгвала, нито беше спряла да расте.
И вече не беше едва забележима нишка. Отдавана беше разпростряла пипалата си по
цялото обкръжение на Ана-Мариината душа, беше подкопала основите ѝ, беше
разрушила големи части от стените, така че младата жена вече чуваше разрухата,
ставаща вътре в нея, дори когато бе с отворени очи. И най-ужасяващото бе, че
никой друг не разбра. Затова на двадесет и първия ден от месец април, сряда
следобед, Ана-Мария посрещна лудостта самотна и уплашена.
Лудостта, от своя страна, се почувства тъкмо на
мястото си в това объркано съзнание. Нежно се сви в сърцевината на черепната
кухина и бавно започна да увива паяжината си около крехкото съзнание на своята
гостоприемничка.
Отначало всичко си вървеше постарому. Ана-Мария
продължаваше да се буди сутрин, да приготвя детето за училище, да прави кафе на
съпруга си и да ходи на работа. Там правеше това, което очакваха от нея, така
че нямаше как някой от колегите ѝ да заподозре, че нещо не бе наред. А и след
като беше родила мъртво, хората като цяло избягваха да се вглеждат в нея. Дори
спряха да я питат как е. Явно страхът, че може да каже нещо, което да засегне
човешката им чувствителност, беше непосилен за тях.
Вечер прибираше детето си от училище. Приготвяше
вечеря, докато му помагаше за домашните и се питаше, кога ли ще се прибере
съпругът ѝ. След загубата на тяхното той, на няколко пъти, бе отворил темата за
развод, но съзнанието ѝ отказваше да я приеме. Затова, докато режеше салатата,
упорито си повтаряше, че всичко е наред и няма защо да се притеснява.
Напоследък вечеряха само двамата с детето. След това
гледаха телевизия и си лягаха. Детето заспиваше кротко в своето легло, а тя се
взираше с изцъклен поглед в тавана и слушаше как се руши отвътре. По някое
време през нощта, без да святка лампите, в кревата се промъкваше и мъжът ѝ.
Този момент винаги успокояваше Ана-Мария, защото създаваше илюзията, че те са нормално
семейство. И макар да не можеше да мигне през цялата нощ, това не я притесняваше.
Тя беше убедена, че си почива и на сутринта имаше сили да повтори всичко
отначало. И може би защото всичко изглеждаше прекалено естествено, всички се
изненадаха, когато една слънчева юлска утрин Ана-Мария подпали дома си. Изгоря
всичко – любимите ѝ книги, спомените, мечтите, изживените радости,
несподелените болки, изречените лъжи и неизказаните истини, синът и мъжът ѝ.
Всъщност последните двама бяха умрели часове преди
пожара. По някаква необяснима причина, Ана-Мария беше сложила отрова за мишки в
храната им.
Съседите бяха потресени, колегите ѝ не вярваха на
случилото се, а роднините ѝ не проумяваха как е могла да извърши подобно нещо.
Полицията, въпреки че съвестно разпита извършителката (и през ум не ѝ беше
минало да отрича), не разбра нищо от отговорите ѝ, на пук, че жената
неколкократно им заяви, че го е направила, защото е знаела, че ще бъде
изоставена и е била готова на всичко, за да не го допусне. Уви, никой не я чу.
Прокурорът ѝ назначи психиатрична експертиза, която заключи, че обвиняемата не
може да носи наказателна отговорност. Това я обрече на доживотен затвор между
бели стени, бели престилки и разноцветни хапчета. Близките ѝ продължаваха да
недоумяват, колегите ѝ клатеха разочаровано глава, а съседите разказваха
случилото се на хора, с които не се бяха чували от години. Животът кипеше, а
есенният урожай хвърляше сянката си върху натежалите плодове.
Коментари
Публикуване на коментар